... И бавачката започна:
Приказка за китайският цар Рузваншад
В Китай царуваше някога един млад цар, на име Рузваншад. Когато не беше зает с държавните си дела, той прекарваше цялото си свободно време в лов. Един ден, когато се беше отдал на любимото си занимание, той се поотдалечи малко от свитата си. Изведнъж съзря наблизо да подтичва една бяла сърна с червени и ситни петна.
Сърната имаше на краката си златни гривни, а на гърба ѝ имаше покривка със сребърна бродерия.
Младият цар не можа да устои на изкушението да я докосне и се спусна след нея с всички сили. Но сърната побягна толкова бързо, че след миг Рузваншад се оказа само в праха, вдигнат от копитата ѝ. Върна се при свитата си недоволен, но се закле пред себе си да претърси цялата гора, докато не я намери.
На следващият ден, тъкмо бе навлязъл в гората, когато отново я зърна полулегнала до брега на едно езеро. Едва се сдържа да не извика от радост, докато опъваше лъка си, но сърната с един невероятно лек скок се хвърли в езерото и за миг изчезна.
Царят веднага повика везира и свитата си и им заповяда да претърсят езерото. Беше разярен от поредния си неуспех и искаше повече от всичко да хване сърната - жива или мъртва. Търсенето обаче се оказа напразно, нямаше и следа от чудното животно. Тогава упоритият цар каза на везира си:
- Оставаме тук на пост през нощта. Сърната ще помисли, че сме си отишли и ще излезе.
Разбира се, старият везир не се страхуваше да остане на открито през нощта, но се опита да предупреди господаря си:
- Това не е обикновено животно. Тук има нещо нередно, магия някаква май... Мисля, че ще бъде опасно за Вас и че...
- Как смееш да възразяваш на моята заповед? - каза гневно младият владетел. - Добре, всички останали да си тръгват. Ти оставаш тук с мен, до това дърво!
Заповедта беше изпълнена и на брега останаха само те двамата.
- Ще се редуваме, - каза Рузваншад, след като усети, че очите му се затварят. - Аз ще дремна малко, а ти наблюдавай и ако видиш нещо, веднага ме събуди!
Муезин, така се казваше везирът, беше изключително предан на своя господар, но тъй като беше вече в напреднала възраст, не можа дълго да устои на умората. Дори не усети кога задряма и той.
Разбуди ги шум от фанфари. Пред тях се издигаше разкошен дворец, а през широко отворените прозорци до ушите им достигаха вълшебни гласове на непознат хор.
- Какво означава това? - обърна се царът към Муезин, който слушаше в захлас с отворена уста. - Къде се намираме, къде е езерото? Чий е този дворец и как е възможно да е по-красив от моя?!
- Трябва да е някакъв мираж, игра на въобръжението, господарю. - каза везирът, поклащайки глава. - Този дворец е някаква клопка.
- Да видим! - рече уверено смелият цар. - Колкото повече ме съветваш да бъда благоразумен, толкова повече расте желанието ми да разгадая тази тайна. Следвай ме!
Рузваншад тръгна към двореца и не везира не му оставаше нищо друго, освен да го последва.
Портата на двореца беше отворена и те предпазливо влязоха. Пред очите им се откриваха великолепни зали с подове от китайски порцелан, дивани, покрити със златотканни платове. Онемели от възхита, те достигнаха до вратата на последната зала, където откриха тайната на концерта, който ги беше разбудил. Там, на златен трон, седеше невероятно красива жена в ослепителни дрехи. Веше подпряла брадичка с ръка и слушаше...Когато царят и везира влязоха, песента секна. Жената на трона трепна и се обърна. Рузваншад бавно достигна средата на залата и любезно поздрави:
- Позволете да Ви се представя. Аз съм царят на Китай.
И след кратка пауза се чу да казва:
- Никога слънцето не е виждало лице като Вашето. Кажете ми, за бога, коя сте Вие?!
Жената се усмихна и почти шеговито отговори:
- Аз съм сърна, която може да подчинява лъвове и която може да се хвърля в езеро, без да се удави!
- Сега разбирам Вашите свръхестествени способности. Аз съм само един простосмъртен. Но...пленителното Ви лице, не е ли и то само краткотрайна външност? И то ли ще изчезне при следващата прищявка на Вашата фантазия?
- Спокойно, - каза девойката все така усмихната, но трогателно нежна. - Вие сега ме виждате такава, каквато съм в действителност. Заповядайте, бъдете ми гост! Пийте за мое здраве и вкусете нашите ястия.
Масата вече бе отрупана с всевъзможни лакомства, вина, сокове, плодове.
- А Вие? Вие няма ли да ми правите компания? - попита младият цар без да отмества поглед от девойката.
Тя поклати отрицателно глава:
- Не, аз се храня само с аромата на ястията. Но ще Ви бъда виночерпец. Харесва ли Ви това вино? То е от Шехеристан, островът на Духовете. Там царува моят баща, а аз съм единствената му дъщеря.
- О, Вие сте Фея! - извика царят с широко отворени очи. - Аз съм луд и не мога да повярвам, че го казвам, но...аз съм влюбен във Вас и мисля, че съм Ви обикнал завинаги!
Феята се засмя с глас:
- Завинаги? Това е твърде силна дума за променливото човешко сърце. Не вярвам, че Вашата любов може да трае дълго, но съм склонна да повярвам, че точно сега ме обичате, защото... е взаимно...
Щом чу тези думи, царят падна на колене пред красивата фея.
- Да, така е, и аз Ви обичам - повтори тя тихо. - И не мога да си обясня как стигнах до там, че да се влюбя в човек. Нашите закони го забраняват, но то...просто се случи.
Любопитството ме накара да напусна двореца на баща си и да обиколя много страни, в които живеят децата на Адам. И тъкмо когато вече бях решила да се върна на остров Шехерестан, те видях да излизаш на лов. Ти не можеше да ме забележиш, защото аз мога да бъда невидима, когато поискам. Не можех да се откъсна от теб и за да те отделя от придворните ти, се превърнах в бяла сърна. Бях трогната от усърдието, с което ме търсеше из езерото и от решението ти да прекараш нощта до брега. Докато вие спяхте, аз заповядах да бъде издигнат този дворец, за да мога да ви приема в него.
Царят, който беше онемял от радост, се канеше да ѝ отговори, но точно в този момент в залата влезе друга девойка, която приличаше на придворна. Щом видя черните ѝ дрехи и съкрушеното ѝ лице, феята се изплаши.
- Какво има, Мая? - извика тя, - каква тъжна вест ми носиш? Нещо за баща ми ли?!
следва продължение
Няма коментари:
Публикуване на коментар