Щастието -> Историята на печалния везир 3

 продължението - само заради Меги :)

... ...Разболях се тежко  и вече бях на косъм от смъртта. Писано ми било обаче да остана между живите. Заминах за Мусел веднага, щом се почувствах малко по-добре. Намерих добри приятели в лицето на тамошния везир и цар. Един от техните министри се беше споминал неочаквано и ми предложиха да заема неговия пост. Сближаването ми с царя обаче породи неприязън у муселския принц към мен. Наложи се да напусна и Мусел. Вече се чудех къде ми е мястото в този свят. Дойдох в Дамаск и се случи, че си допаднахме с Ваше Величество. Та...това е моето минало, господарю. Предполагам сега разбирате защо ми е трудно да се усмихвам. На 30години зад гърба си имам всичко това преживяно...
- Признавам, че имаш основание да кажеш, че не си от хората, към които съдбата е била най-благосклонна, но повярвай ми, не с всички хора е така.
- Напротив, мога да поспоря за това! - каза Амалтюк. - Животът е верига, чиито брънки са редуващи се добри и лоши момети, но лошите преобладават.
- Преувеличаваш, млади човече! Искаш ли да направим един експеримент? Повикай оня офоцер, погледни какъв възторг се чете в погледа му.
Амалтюк поклати глава в знак на несъгласие с думите на царя, но повика офицера.
- Приятелю, - обърна се към него Бедредин, - кажи ми, доволен ли си от живота? Липсва ли ти нещо? Но искам честен отговор!

Отправеният към офицера неочакван въпрос предизвика колебание у него. Възторженият израз на лицето му бавно се замени с угриженост. Явно се канеше да въде напълно откровен. Оказа се, че живее в постоянен страх за живота на големия си син, чието здраве не било стабилно.
- Това само потвърждава моите думи. - каза Амалтюк, след като офицерът получи разрешение да се оттегли.
- Това е само изолиран случай. Сигурен съм, че ако пообиколим двореца и поразпитаме и други хора, че се увериш, че правият съм аз.
И двамата наистина тръгнаха и започнаха да разговарят с министри, други офицери и придворни, та дори с робите. И понеже условието бе да получават напълно откровен отговор, последваха различни по форма, но в един и същи смисъл отговори: "Не, не съм наистина щастлив..."

Владетелят не искаше да признае, че не е прав и настоя обиколката да продължи. Изреждаха се градини и дворове, но историята продължаваше да се повтаря. Едни споделяха за нещастна любов, други страдаха от неудовлетворени амбиции, трети не можеха да се сдобият с рожба, четвърти бяха загубили любими или близки хора и т.н. и т.н...
Царят започна да се изморява от тази безполезна разходка, но продължаваше да упорства, и държи на своето.

- Моят дворец не е края на света. Зад стените му живеят и други хора. Ще идем и в други градове. Ще те чакам в двореца довечера около осем часа. Ще се преоблечем като търговци. Чувам съм, че така е правел халифът Харун Ал Рашид. Ще разпитаме и други хора.
Амалтюк многозначително се усмихна, сигурен в неуспеха на царя. Въпреки това вечерта, в уречения час, така наречените ''търговци" тръгнаха да търсят "щастливия човек" . Не успяха да намерят такъв. Заредиха се вечер след вечер лутания из градовете. Напразно! Докато една нощ, минавайки покрай една тъкачна работилница, се чу песен.
- Ето, чуваш ли? - доволно попита царят. - Това е човек, непознал скръб. Почукай, искам да говоря с него!
Везирът изпълни заповедта.
- Какво желаете, господа? - попита тъкачът, след като покани "търговците" вътре. - Имате поръчка ли за мен?
- Не човече, това, което ни доведе то портата ти е не занаята, а сърцето ти. Чухме песента ти, затова почукахме. Вземи този златен цехин за компенсация на това, че те прекъснахме.
- Не Ви разбирам! - отдръпна се учуден тъкачът.
- Ние, с моят съдружник, водим един спор. - обясни Бедредин - Той твърди, че няма на земята истински щастлив човек, а аз казвам обратното. Имам усещането, че си доволен от живота си, не е ли така?
- Ммм, съвсем не, господарю, съвсем не! Ако пея, то е за да се разсейвам. Мога да ви разкажа историята си, ако искате.
- Да чуем! - подкани го Бедредин.

ЛЕТЯЩИЯТ САНДЪК

Бях единственият син на богат суратски търговец. Наследих го малко след като навърших пълнолетие и захванах занаята с ентусиазъм. Реших да наема съдружник с цел да увелича доходите си.  Това се оказа пагубно за мен. Вместо да умножа богатството си, стигнах до тотално разорение. Продадох каквото беше останало и с тези пари реших да замина за Дамаск, където знаех, че мога да потърся подкрепа от приятелите на баща ми. А те не бяха малко. Тъкмо се канех да замина, когато при мен дойде един чужденец. Слухът за пълния ми крах явно не беше достигнал всички кътчета на града все още.

Непознатият ми предложи сделка.
- Успях да осъществя мечтата си, - каза той - и да построя летяща машина. Сега търся някой състоятелен човек, с чиято помощ да реализирам задействането ѝ. Ще ти я продам за хиляда златни цехина в брой.
Той не знаеше, че не разполагам с повече от 500. Беше необичайно предложение и реших да рискувам. Успях да го убедя да ми продаде съоръжението за 400. Повиках един дърводелец и той, под ръководството на изобретателя, изработи сандък, дълъг десет стъпки и четири широк. Чужденецът монтира вътре всички механизми и пружини. Нямаше причина да се страхувам от любопитството на слугите. След разорението ми такива просто нямаше. След няколко дни машината беше готова. Оставаше да я изпробваме за да се убедя, че вложението ми не е било напразно.

Привечер изнесохме сандъкът в двора. Изобретателят влезе вътре и завъртя лостовете. Машината леко се вдигна и се понесе във въздуха. Струваше ми се нереално, но след десет минути сандъкът кацна до мен така безшумно, както беше и излетял.
- Невероятно! - извиках. - Сега ми покажи как става всичко това.
Изобретателят ми разясни кои бутони са за излитане и кои за преземяване, кои лостове задвижват машината в различните посоки. Беше мой ред да полетя. На дъното и по стените на сандъка имаше отвори, през които можех да наблюдавам навън и надолу. Градът спеше. Заредих се с провизии, взех останалите пари и на разсъмване бях напълно готов за въздушното си пътешествие.

Отправих машината на югоизток и я оставих да лети цял ден и цяла нощ. Любувах се на природните картини, реките къкатушеха като сребърни ленти, градовете, планините и равнините изглеждаха като детски играчки.

Изпаднах във философски размисъл за глупавата самоувереност на хората, които се смятаха за много велики. От височината на полета те бяха по-малки и от мравчици.  Умората ме налягаше. Струваше ми се рисковано да заспя във въздуха обаче и реших да кацна някъде. Пред мен се простираше просторна гора тъкмо извън един голям град. В полезрението ми даже попадна голям дворец, който по-скоро приличаше на крепост, заобиколена с широк ров, пълен с вода и няколко реда зидове.

Помислих се, че владетелят на този град явно не се чувстваше напълно спокоен за себе си или вероятно поданиците му го заплашваха. Навярно беше някой тиранин и  бе решил да вземе всички предпазни мерки за сигурността си. Това естествено беше без значение за мен и аз си избрах място за приземяване. Преспах в гората, а сутринта ме събуди птича песен. Тръгнах по пътя с недеждата да срещна някой местен жител, за да разбера в що за град съм попаднал. Не след дълго срещу ми се зададе група конници. По дрехите им се досетих, че това са царят , неговият везир и придворните им. Недалеч от мен беше спряла група селяни, които отдаваха почит на владетеля си. Когато свитата отмина, аз се отправих към групата, представих се и попитах:
- Кажете моля, къде се намирам и как се казва владетелят ви, който току-що мина покрай нас?
- Градът се казва Хазна, чужденецо, - отговориха любезно те, - а това беше цар Бохман. Той отива при дъщеря си.
- А нима те не живеят заедно?
- Не, астролозите предсказаха, че принцеса Ширин ще бъде излъгана от мъж. Затова царят забрани достъпът до нея на каквито и да било мъже. Затворена е в здраво защитена крепост, денонощно охранявана от многобройна стража. Принцеста се вижда само с гувернантката и робините си. Ще прекара затворена още една година, докато навърши двадест. Пророчеството казва, че след тази възртаст тя няма да има от какво да се страхува.
Каква невероятна история! - казах аз. - И красива ли е тя?
- Прекрасна е! Точно затова баща ѝ е така загрижен за нея. Сбогувах се със селяните и се върнах при своята машина, замислен за каквото току-що чух. И тъй като по природа съм си любопитен човек, у мен се породи силно желание да видя това момиче, така ревниво пазено от любящия си баща.

Дочаках нощта. Нямаше луна. Влязох в машината и се издигнах над двореца, в който беше затворена Ширин. В центъра на кулата изпъкваше тераса, украсена с дивни цветя, очевидно предназнаена за принцесата. Логично бе, че в съседство с нея бяха покоите на девойката. Спуснах се и скрих сандъка в олеандрите. Наоколо цареше пълна тишина. Отворих вратата пред себе си и закрачих по дебел килим, който заглушаваше и без това предпазливите ми стъпки. Стигнах до просторна, с вкус мебелирана стая, полуосветена от свещник със син абажур. Седнала в плетено кресло се бе отпуснала  най-красивата жена, която очите ми бяха виждали някога.

Несъмнено това беше принцеса Ширин. Воден от някакъв непознат за мен инстинкт, коленичих и целунах ръката ѝ. Тя подскочи и нададе пронизителен вик.
- Мапейк, Мапейк! - викаше някого тя.

Веднага в стаята дотича възрастна жена с още сънени очи.
- Кой е този човек, Мапейк? - крещеше девойката като ме сочеше с пръст. - Ти, невернице, как посмя да го допуснеш, въпреки изричната заповед на баща ми?! Как посмя?! Ще си получиш заслуженото веднага щом го изведеш  от стаята ми!
- Но принцесо, - най-накрая се освести и гувернантката, - как можа да си  го помислиш? Нима забрави, че за да стъпне тук човешки крак, трябва да премине през двадесет врати с различни ключове, всеки от които носи печата на негово Величество? Забрави ли каква армия от стражи имаме? Аз самата не мога да си обясня присъствието на този непознат.

Тази кратка тирада роди една идея в главата ми...

следва продължение...

Щастието -> Историята на печалния везир 2

...Всичките ми надежди рухнаха след вестта за нейната смърт. Едва не полудях. Бях напълно съкрушен. Не бях в състояние да присъствам на погребалната церемония, въпреки желанието ми да почета паметта на обожаемата принцеса. Всичко пред очите ми беше черно.  Сълзите ми не пресъхваха. Струваше ми се, че целият ми живот нямаше да ми стигне да оплаквам краткотрайното си щастие, което загубих. Птицата Феникс беше кацнала само за миг на рамото ми и беше отлетяла.Мъката ми беше безгранична.

В момента, в който тялото на Зелика беше спуснато в гробницата на нейните деди, аз тайно напуснах двореца и града. Беше непоносимо да живея там дори и минута повече. Тръгнах напосоки и поех по първата изпречила се пред очите ми пътека. В джоба си нямах ни аспра* , но това не ме вълнуваше ни най-малко. Животът за мен бе приключил.  Когато умората ме надви, легнах край пътя и заспах под звездите. Плачех дори и в съня си.

Когато отворих очи, видях трима мъже, облечени в дрипи, да ме гледат внимателно. Скочих и попитах:
- Кои сте вие? Какво искате от мен?
- Подари ни нещо, братко, Бог е милостив и ще те възнагради! - каза един от тях.
- Нищо не мога да ви дам. - отговорих аз и в подкрепа на думите си им показах празните си джобове.
- Е как така, нямаш ли си дори някоя малка кесийка? - попита вторият. - Приятели, струва ми се, че той е по-зле и от нас. Вие как мислите? Можем да го вземем с нас. Страннико, - обърна се той към мен, - ако нямаш къде да отидеш, ела с нас. Заедно ще си изкарваме прехраната.
- И какво трябва да правя? - попитах аз недоверчиво, защото вида на тримата мъже беше доста съмнителен.
- Ние сме факири** - отговори човекът, - Ще те научим да говориш нашият език и да правиш нашите движения. Не е трудно. Последвай ни и няма да съжаляваш.

Така или иначе ми беше все едно какво ще стане с мен. Съгласих се да тръгна с тези просяци, надявайки се това да отвлече мислите ми от собственото ми нещастие.

Обикаляхме град след град, протягахме към минувачите малки зелени клончета и пеехме религиозни песни. Пред нас се трупаха подаръци и милостиня, от които преживявахме. Преди това си мислех, че факирите живеят много скромно, в пост и въздържание. Но скоро се убедих, че моите нови познати не правят това. Никъде не бях виждал по-разгулен живот от техният.

Така прекарах почти две години в компанията на факирите. Един ден пристигнахме в град Сандахар. Там, зедно с един от тях, с когото се бяхме сприятелили, решихме да останем и се установим. Това беше единствения от по-големите градове, в който успях да подтисна печалната си тайна. В това царство управляваше Фирузшах.

Той устройваше най-различни празници, за да дарява радост на хората и народът му го обожаваше. А и моят приятел, факирът, не обичаше да се лишава от добра кухня и здрава веселба. Още с пристигането си, веднага бяхме приети  в царския дворец. Та нали бяхме " свети хора", неангажирани с плътски желания и слабости на обикновените простосмъртни. Тъкмо оглеждах великолепието, от което бях заобиколен, когато зад себе си чух изненадан глас. Обърнах се и видях не друг, а довереният слуга на принцеса Зелика, същият този, който през онази паметна утрин ме беше извел  през тайнствения изход на градината на шираския дворец. Очите ми отново се напълниха със сълзи при спомена за невъзвратно отлетялото щастие.

- Какво търсиш тук, Шапрон? - попитах аз учуден.
- Бъди в двореца утре по същото време. - каза Шапрон тихо, без да отговори на въпроса ми. - И никому ни дума!

Бях заинтригуван от странното държание на слугата.
На другия ден се освободих от присъствието на факира, като го оставих в компанията на една бутилка шираско вино. В уреченият час бях на определеното място. Не след дълго се появи и Шапрон, който кратко ми каза:
- Върви след мен! Всичко ще ти стане ясно.

Отведе ме в един квартал в покрайнините на града. Спряхме пред малка къща с китна градина и влязохме вътре. Мебелировката беше подбрана с изключителен вкус.  Слугата ме въведе в банята, цялата облицована в мрамор, посочи ми една златоткана дреха и сабя с дръжка от ковано злато и ми каза:
- Тези дрехи са за теб, господарю. Поосвежи се, преоблечи се и после отвори вратата пред себе си.

След което излезе. С удоволствие се потопих във ваната и не преставах да се питам: " Къде съм и защо е това цялото внимание към мен?!"

Облякох се и се подготвох за срещата с неизвестното. Отворих вратата и видях на дивана да седи жена. Тя стана бавно, постоя така малко и повдигна воала си.

Пред мен стоеше любимката на персийската принцеса, която някога ми се беше представила като Зелика и която впоследствие се оказа, че е Кале-Кери. След като видя изненадата ми, тя каза:
- Имам добра вест за теб, господарю! Тази, за която скърбиш, не е мъртва. Няма нужда от думи, сама виждам колко те вълнува това. Принцеса Зелика е жива и не спира да мисли за теб. Мисля, че страданията и на двама ви са към края си. Скоро и тя ще бъде тук. Аз само ти нося радостната вест.

Слушах зашеметен и не вярвах нито на очите, нито на ушите си. А тя се усмихна и продължи:
- Повярвай ми, всяка моя дума е истина. Ако тя ме беше послушала, всичко това нямаше да се случи, нямаше да има сълзи и страдание. Зелика се престори на мъртва, само за да може да бъде с теб. По нейно нареждане аз ѝ приготвих една отвара от билки, която причинява летаргичен сън. Преди да го изпие, тя симулира тежко заболяване и повика баща си. Шахът истински се изплаши, че я губи.

"Татко, - му каза тя, - мисля, че животът ме напуска. Ти имаш и други деца, които ще те утешат след като аз си ида от този свят. Имам една последна молба към теб. След като умра, дай на моята мила Кале-Кери  две хиляди златни цехина като възнаграждение за нейните грижи и обич към мен. Освен това, искам да ме погребе тя сама и никой друг!"

Шахът просълзен обеща, че всичко ще бъде изпълнено. - продължи да разказва Кале-Кери. - Така и стана. Билките си свършиха работата и всички помислиха Зелика за мъртва. След определено време действието на питието отмина и принцесата се събуди. Преоблече се и под булото на нощта Шапрон я отведе в една къщичка в края на града. Вместо нея, в ковчега беше поставен пакет с дрехи и камъни. Шахът ми даде обещаните пари и ние зачакахме удобен момент да се измъкнем от Ширас. И точно тогава дойде неочакваният удар. Оставаше само да ти разкрия измамата, за да избягате заедно с принцесата. Изпратих Шапрон да те намери. Но теб те нямаше, ти беше изчезнал. Никой не знаеше нищо за това - къде си. Принцесата беше отчаяна и вече горчиво съжаляваше, че не те бе предупредила предварително за плана си. Накрая спря да плаче и твърдо реши да те търси, докато не те намери.

Тръгнахме и обикаляхме наред села и градове. Търсенето продължи с месеци, докато един ден не ни нападнаха разбойници. Ограбиха ни, а нас продадоха на пазара за роби. Нямаше как да потърсим закрила от закона, защото официално принцеса Зелика беше мъртва. Примирихме се с положението си. Е, то не беше чак толкова лошо, защото бяхме откупени тримата заедно от цар Фирузшах. Та накратко, такава е нашата история, господарю. Не мога да ти опиша радостта на принцеста вчера, когато Шапрон се прибра и съобщи за срещата ви. Тя нае тази къща за теб, а довечера, когато всички в двореца заспят, ще ти дойдем на гости. Дотогава, довиждане.

Останах сам и през остатъка на деня пред очите ми като насън премина всичко, което се бе случило до мемента. Само онези, които са преживели болката от раздялата или са оплаквали загубата на близък, могат да си представят какво изпитахме, когато отново се срещнахме със Зелика.  Стояхме и си говорихме до сутринта. На разсъмване тя си тръгна. Но на следващата вечер дойде отново и така се заредиха дни и нощи на неописуема радост, за която все още пазя вълшебен спомен.

Но един ден, както се разхождах из града, за мое нещастие ме срещна моя приятел, факирът.
- Гледай, гледай, гледай...какви дрехи, какъв вид, какво чудо! - възкликна той. - Да не си получил някакво наследство, Самир?
- Не, не е наследство, - отговорих и аз и много се зарадвах, че мога да споделя с някого намереното щастие. - Искаш ли да ми дойдеш на гости? Къщата, в която сега живея не е много голяма, но ще има място за теб и ще можеш да си похапнеш добре.

Факирът охотно прие поканата. Поднесох му обилен обяд, а той искрено ми се възхищаваше. И аз, в радостта си, му разказах всичко, без дори да спестя и най-малката подробност. Всеки има нужда да споделя, нали...Когато свърших разказа си, той ме прегърна през рамо, потупа ме свойски и каза:
- Знаеш ли? Всичко това звучи като приказка. Колко вярна е Зелика в любовта си, дори въпреки че сега е робиня на Фирузшах. Ти си истински късметлия и заслижаваш този дар от съдбата.

Той не спираше да говори в този дух и неусетно времето, когато Зелика щеше да дойде, наближи. Затова казах:
- Много ми е приятно да си говорим, приятелю, но Зелика ще дойде скоро и ти...
- Направи ми една услуга, момче, - ме прекъсна той. - Изгарям от любопитство да видя твоята любима. Нека поостана още малко, след това ще си тръгна веднага.

Почувствах се неловко и някак не можах да му откажа. Стана ми още по- неудобно, когато усетих, че Зелика не одобри постъпката ми. След като ѝ представих своя стар приятел, тя ми прошепна:
- Това е грешка, че си поканил този човек тук. Предчувставм, че скоро ще съжаляваш за лековерието си.
- Не, той не е способен на предателство, мила! - катогорично отрязах аз.
- Дано си прав, - каза отново недоверчиво моето момиче. - Ще го приема, щом това е твоето желание.

Вечеряхме тримата заедно. Факирът обаче попрекали с пиенето и започна да използва груби думи, които засегнаха Зелика и накрая тя възмутено напусна трапезата.
- Знаех, че ще стане така. Не искам да идвам в тази къща, докато този човек е в нея.
Опитах се да  извиня поведението му заради алкохола, но моята любима не прие доводите ми.
- Не се сърдѝ, Самир, но искам този човек да си върви. Той може само да ти навреди. Не му позволявай  да се вмъква в нашия живот по такъв непочтен начин.

И тя си тръгна. Оставих мъртво пияния факир да преспи в къщата, но сутринта му дадох да разбере, че не е повече желан там.  Дадох му кесия с пари и му казах, че ако има нужда от моята помощ, ще я има, но не исках да идва в къщата повече. Той се ядоса, но бързо се овладя и изказа съжаление за непристойното си поведение. Дори ме прегърна приятелски накрая и каза:
- Бъди щастлив, Самир!  Няма да ме видиш повече, можеш да кажеш на любимата си, че още днес напускам Гандахар. - след което си тръгна.
Аз се почувствах даже още по-зле, защото всъщност не направих никакъв опит да се застъпя за него. Зелика обаче се зарадва и отново беше в добро настроение.

Тъкмо привършвахме вечерята, когато някой силно заблъска по вратата.  След миг тя беше вече изкъртена и в стаята нахлуха  група царски гвардейци. Зелика припадна, а мен вързаха и повлякоха в двореца. Зад мен влачеха и едва посъвзелата се принцеса.

Вкараха ни в тронната зала, където вече ни очакваше ядосаният цар. До него стоеше прав и великият везир. Вече осъзнавах сляпата си доверчивост и мислите ми следваха логиката на събитията. От един ъгъл се чу доволен зъл смях и очите ми намериха не някой друг, а факирът.
- Нещастници! - изрева Фирузшах и аз се стъписах под гневният му поглед. - Как посмяхте да злоупотребите така с добрината ми?! Сега ще видите обаче, че колкото мога да бъда великодушен, толкова мога да бъда и жесток с лошите.

Паднах на колене пред него и казах:
- Чуйте молбата ми, господарю! Аз съм виновен за всичко! Готов съм да понеса заслуженото си наказание. Но моля Ви, смилете се над Зелика!
- Не! Тази неблагодарна робиня първа ще заплати за непристойното си поведение. Не съм и допускал, че ще посмее всяка вечер да напуска сарая и да тича подир някакъв си мъж! Измамница, развратница! Стражи, вдигнете я от земята! Никой не е бил свидетел на такова безсрамно непокорство от една робиня към царя!
- Но тя не е робиня! - почти изкрещях аз в отчаянието си. - В нейните вени тече благородна кръв. Та тя е царска дъщеря!

В залата отново отекна всеобщо възклицание. Настъпи оживление и суматоха. Даже царят изглеждаше объркан. Аз се възползвах от ситуацията и накратко разказах с трогателни думи нашата история и потвърдих молбата си да понеса каквото и да било наказание, но Зелика да бъде пощадена. Когато свърших, принцесата скри лице в ръцете си, свлече се в краката на царя и каза:
- Не го слушайте, господарю. Аз наситина заслужих смъртта си. Вие бяхте благосклонен към мен, а аз Ви предадох. Сега тайната ми е разкрита и аз съм опозорена. Не бих могла да живея с такъв товар. Една царска дъщеря, кото захвърля мантията и предпочита личните си чувства, заслужава наказанието си. Предайте мен на палача, умолявам Ви, но пощадете Самир! Задоволете отмъщението си с моята кръв! Аз съм истинския виновник тук!

След кратък размисъл Фарузшах каза:
- И двамата ще останете живи. Не мога да оскверня такива чувства. Защо не си ми разказала за произхода и страданията си, момиче? В гнева си заповядах къщата да бъде разрушена до основи, но лично аз ще ви подаря друга. Достойните сте, щом така  се защитавате един друг!  А ти, факире, за това, което направи - ще си понесеш заслуженото.

Радостта ни отново нямаше граници. Сватбата беше в двореца и не можех още да повярвам какво се случва. Толкова щастливи бяхме.

Съдбата обаче ни преследваше. Веднъж царят, който сега ми имаше пълно доверие, ме изпрати при багдадския цар, за да му поднеса дарове и поздравления от името на Фирузшах. Зелика пожела да ме придружи. В Багдад попаднах на бившите си съдружници, които ме бяха ограбили и хвърлили в морето. Побързах да споделя това с великия везир там. По негова заповед те бяха заловени и хвърлени в затвора. Вече се бях настроил за спокоен живот, когато разбрах, че измамниците са подкупили тъмничарите и успели да избягат.

Отново потърсих помощта на везира, но беше късно. Когато се прибрах у дома,  там вече ме чакаше поредният шамар от съдбата. Робите тънеха в собствената си кръв, къщата бе ограбена и опустошена, а от Зелика нямаше и ни следа. Тръпки ме побиват отново, само като говоря за това. Всичките ми опити да открия моята любима  се оказаха напразни. Разболях се тежко  и вече бях на косъм от смъртта...


*аспра - дребна монета

** факир - аскет/отшелник, отрекъл се от земни удоволствия; който дава обет за неприсвояване на нищо материално

следва продължение...

Щастието -> Историята на печалния везир

Историята на печалния везир

... Везирът въздъхна и започна:
- Преживял съм много, независимо от възрастта си. Премеждията  ми започнаха след смъртта на баща ми. Той беше златар в Багдад. Мечтаеше да ме види един ден като министър и за тази цел ми беше наел най-мъдрите учители в царството. Когато бях на четиринадесет години, баща ми се разболя тежко и в последния си ден той поиска да говори с мен насаме.

-Сине, - ми каза той, - усещам, че ми остава малко време. Боли ме от мисълта, че ще те напусна, но повече ме притеснява това, че не си готов да да се справяш сам. Ти си още много буен и не умееш да контролираш разходите си. Съмнявам се, че ще съумееш да запазиш богатството, което ти оставям. Ако някой ден се разориш напълно и решиш, че единствен изход е смъртта, обещай ми, че ще се обесиш. Да, точно така, да се обесиш, - повтори баща ми и странно се усмихна, като видя изненаданото ми лице. - Искам да се обесиш на онази стара круша, ей там, в края на градината. А сега...сбогом, синко...

И така, баща ми умря. За кратко време богатството буквално се стопи пред очите ми, за което естествено бях всячески подпомогнат от приятелите и слугите си. Не се противях, когато ме ласкаеха или крадяха от мен. Едва когато започнах да потъвам в дългове, когато бях изоставен от всички, които преди ми  стискаха ръка или потупваха по рамото, едва тогава осъзнах колко лоши всъщност са хората и колко малко ги познавам аз.  Съзнавах, че оттук нататък животът ми ще бъде ад. Загубих вяра във всичко и всеки. Думите на баща ми се сбъдваха. Единственото, което още можех да направя, беше да се самоубия. Тогава в съзнанието ми изплуваха неговите последни думи. Взех въже, отидох в градината и го преметнах през най-дебелия клон на старата круша.  Покатерих се и сложих примката на шията си. Мислено се простих с живота и скочих.

В следващия миг се намерих на земята - понатъртен и позамаян, но жив и дишащ. До мен лежеше големия клон, а по земята, какво мислиш, бях обсипан с диаманти. Огледах клона и открих, че той е кух, а отвътре продължаваха да се сипят диаманти. Изтичах в къщи, взех брадва и отсякох дървото. Оказа се, че всички клони са пълни със скъпоценни камъни. 

Не спирах да благославям мърдия си баща за неговата далновидност. Ако ми беше оставил това състoяние заедно с другото богатство, аз щях да разпилея и него, макар и малко по-късно. Вече бях натрупал горчив опит и това, което имах сега пред очите си, ми даваше невероятния втори шанс в живота.

Отдадох се на занаята на баща си. Естествено беше да стана златар, след като разполагах с толкова много скъпоценни камъни.  Мoите някогашни "приятели" разбраха, че късметът отново ми се е усмихнал и побързаха отново да се сближат с мен. Това обаче не им се получи. Прерязах категорично всички пътища назад, запознах се с двама търговци и заедно с тях отплувах от Бафра за Ормуз.

Вече бяхме близо до града, когато една нощ, след като тъкмо бях заспал, моито съдружници ме ограбиха и ме хвърлиха в морето. Добре че бях добър плувец. Съвзех се и започнах да плувам към брега, не беше далеч. Предполагам съдружниците ми сметнаха, че вълните отдаван са ме отнесли.

 Излязох на брега в подножието на една висока планина - пемръзнал и полугол. Бях си ударил главата в една подводна скала и раната кървеше. Забелязах блещукаща светлинка между дърветата. Запътих се натам, оказа се село. С последни сили се добрах до първите къщи. Добри хора ме приютиха, превързаха раната ми и след като ме изслушаха, решиха да ме отведат при кадията*  в Ормуз.

Първият човек, когото видях в града, беше единият от моите съдружници. Стоеше на прага на един кервансарай и почиваше. Спуснах се към него, изпълнен с гняв и обида.
- Подлец! Върнете ми откраднатите скъпоценности! Мислехте, че съм умрял, нали? Аз обаче съм тук и ще си търся правото!

Търговецът пребледня, но дотича партньора му и той се окуражи.
- Какво иска този луд човек от мен? - преструваше се на невинен той. - Аз не го познавам! Как е възможно полицията да допуска разни скитници и просяци да обиждат по такъв начин богатите търговци!?

Побеснях от току-що изречената лъжа и отново се хвърлих върху него. Хората наоколо ни разделиха и отведоха при кадията. Там двамата търговци се надпреварваха да ме обявяват  за луд и пияница. Напразно протестирах, твърде силен беше контрастът между моите опърпани дрехи и добрия външен вид на моите врагове. Вината беше отсъдена за мен и ме хвърлиха в затвора.

Сигурно дълго щях да оплаквам съдбата си там, ако добри хора не бяха разказали  в какво състояние ме бяха намерили. Отново бях изправен пред кадията. Сега вече имах възможността да разкажа за нападението над мен и причината да изглеждам като скитник. Кадията заповяда да доведат търговците от кервансарая, но тях вече ги нямаше там. Не бяха си губили времето. Отново избягаха, отмъквайки богатството ми.

Освободиха ме от затвора и аз се прикрепих към един керван, който пътуваш към Ширас. Щях да се кандидатирам там във войските на Шах Тамап.  Тогава бях на деветнадесет години и се надявах да ме приемат в царската гвардия.

Постъпих в пажеския корпус, където ми обещаха по-късно да ме произведат в гвардейски офицер. За мен се застъпи везирът, който, оказа се, някога се беше познавал с баща ми в Багдад. Бях доволен от положението си, но така и не успях да си намеря добри приятели. За годините си бях доста препатил и лудориите на пажовете не ме интересуваха ни най-малко. В свободното си време обичах да се разхождам из полето  или в прекрасните градини на двореца.

Престоят в тези градини, особено нощем, беше забранен и затова се прибирах при първия предупредителен сигнал на камбаните. Но една вечер явно бях така замислен, че не чух предизвестяващият сигнал. Потънал в размисъл, продължавах да бродя. Изведнъж шум от стъпки по пясъка ме върна към действителността. Пред мен, осветена от луната, стоеше смутена и изплашена девойка.

- Кой си ти? Какво търсиш тук? - попита тя излизайки от стъписването си. 
Бях онемял от вида ѝ, толкова очарователна беше тя. 

Паднах на колене и казах:
- Аз съм паж на Негово Величество. Моля Ви, не се плашете от мен. Просто се бях замислил и забравих, че трябваше да напусна градината преди определения час.
- Значи си мечтател? - гласът на девойката звучеше малко по-спокоен. - Пажовете май нямат  такива навици. Ти си различен.

За пръв път изпадах в състяние да не знам какво да кажа. Изненадващо за самия мен направо ѝ признах как ме накара да се чувстам.
- На всичко отгоре си и шегобиец! - възкликна тя. - Дори не се познаваме, а ми говориш такива неща...
- А как се казваш? - плахо попитах.
- Кале-Кери. Аз съм една от придворните дами на принцесата. А ти как се казваш?
- Самир , - отговорих аз като насън. Това беше името, с което се записах в пажеския корпус.

Стоях вцепенен и поглъщах с очи неземната ѝ красота.  В миг, без много да се замислям и подтикнат от неудържимо чувство, я прегърнах в обятията си. Тя извика и се отскубна от ръцете ми. Дълбоко се засрамих от постъпката си. Веднага бяхме заобиколени от десетина момичета, от чието изискано облекло личеше, че са пòчетни дами от свитата на принцесата. Изтръпнах! С оставането си през нощта в градината на сарая, аз бях нарушил закона.
- Вие ли извикахте? - попита една от дамите на Кале-Кери.
- Надявам се, че този младеж е отдал нужната почит на...
- ... на една дама, - побърза да я прекъсне Кале-Кери и ме погледна изпитателно. - Но това няма значение. Аз извиках, за да решим какво да правим с него. Той е пропуснал часа за излизане от двореца. Вие какво мислите, принцесо? – каза тя, като се обърна към една от дамите.
- Ти какво предлагаш? - отговори принцесата на въпроса с въпрос. - Ако сега го предадем на слугите, утре той ще е мъртъв.

Всички кимнаха с глави в знак на съгласие. Отдалечиха се на метър-два от мен, зашепнаха си заговорнически, а след това направиха следното: накараха ме да облека една рокля, за да не привлека вниманието на стражите, и ме въведоха в покоите на принцеса Зелика. 

Там, сред шеги и закачки, ми поднесоха обилна почерпка и ликьор. Принцесата седеше до мен, а Кале-Кери - насреща ми.
- Самир, - каза внезапно Зелика, - кажи ми честно, коя от нас ти харесва най-много?

Този въпрос ме постави в крайно неудобно положение. Не можех да кажа на една принцеса, че нейната придворна е много по-красива  от нея. Бях смутен и само измънках:
- Принцесо, позволете да не Ви сравнявам с Вашите момичета.
- Не се притесняввай, - настояваше тя, - бъди сигурен, че няма да се разсърдя, ако кажеш просто това, което мислиш.
Огледах едно по едно всички девойки около мен. Всяка от тях си имаше собствена красота и чар, но нито една не бе по-прелестна от Кале-Кери. Не исках повече да шикалкавя и отговорих искрено:
-Кале-Кери е най-хубава!

Всички избухнаха в смях и заръкопляскаха, а моята избраница се изчерви.
- Добър вкус имаш! -  каза принцеса Зелика и ме погледна със странна усмивка. - Тя е и моя любимка. Нека се повеселим още малко. Вземи арфата си, мила, изпей една песен на твоя обожател! - обърна се тя към моето момиче.

Гласът ѝ беше смайващ. Белите ѝ пръсти докосваха струните, а погледът ѝ нежно ме галеше.
Бях влюбен.

Дори нямам спомен как съм тръгнал и как съм се върнал в корпуса. Не можех да спра да мисля за Кале-Кери. Вечерта отново отидох в градината, скрих се в храстите и изчаках да затворят вратите. 

След това предпазливо се добрах до мястото, където предната вечер видях Кели-Кери. Скоро чух стъпки и пред мен застана точно тя.
- Я, каква изненада! Ама ти си бил много дързък! - каза тя с усмивка.
Вече бях паднал на колене пред нея и със свито сърце ѝ разкрих чувствата си.
Тя ме изслуша внимателно и каза:
- Така значи, обичаш ме! - замълча за миг, след това продължи: - Няма да крия, аз също те харесвам, но съм длъжна да ти кажа, че принцесата също те е харесала и има намерение да се омъжи за теб.
- Не ме интересува какво е намерението на принцеста. Сърцето ми копнее за теб. Дори да ми предложат трон, не бих приел. Ти си моето момиче!
Кале-Кери здраво стисна ръцете ми, докато ме гледаше право в очите и каза:
-Недей, не отхвърляй обичта на Зелика, защото Зелика - това съм аз! Аз съм принцесата на Персия и съм зашеметена от това, че си ме обикнал не заради ранга ми, а заради самата мен!

Тя изглежда долавяше недоумението ми, затова ми разкри малката шега, която решила да си направи на първата ни среща, като се представи пред мен като придворна дама.
- Това не променя по никакъв начин чувствата ми! - казах аз, но веднага млъкнах, защото си дадох сметка каква огромна разлика има в положението ни в обществото.
Зелика отгатна мислите ми.
- Бъди спокоен! - каза тя, - Никой няма да ни раздели! Една нощ ми беше достатъчна да преценя що за човек си. Повярвай ми, нито един принц не може да се сравни с теб. Имаш много чиста душа, умен и добър си и за мен ще бъде чест да сме заедно. Само запомнѝ - каквото и да чуеш за мен, не се плашѝ, имай ми доверие!

Потънали в мечти за бъдещето, бродихме цяла нощ из градината. Попивах жадно всяка нейна дума. Утрото настъпи неусетно. Целунах ръката ѝ, след което един неин доверен слуга ме изведе от сарая през тайна врата.

Този и следващите дни прекарах като в сън. Зелика ми забрани да правя какъвто и да било опит да я видя. С нетърпение чаках мига, в който отново ще се срещнем. Нямах понятие какво е замислила и продължих да мечтая за нас двамата. Една вечер,  когато бях на пост пред вратата на шаха, научих, че принцеса Зелика е тежко болна и че всички знахари и дворцови лекари са събрани при нея.

Не мога да опиша страхът и безпокойството, които ме обвзеха. Не можех да си намеря място от притеснение. Въпреки всичко, дълбоко в себе си таях зрънце надежда. Спомнях си сияещото ѝ лице и недоумявах каква е тази внезапна коварна болест, хвърлила в тревога целия дворец.

Всичките ми надежди рухнаха при вестта за нейната смърт...

* кадия - духовно лице, изпълняващо ролята на светски съдия

следва продължение...

Щастието

Бедредин, царят на Дамаск, имаше един министър, който се казваше Амалтюк. Той беше умен, честен, добросъвестен, но  винаги много сериозен, сякаш никога не се усмихваше. Строгият му вид въобще не отговаряше на възрастта му, беше само на тридесет години. Бедредин често се питаше, какви ли грижи или тревоги бяха издълбали бръчки по челото му. Веднъж реши да го попита:
- Везире, - започна той, - защо си винаги тъжен? Аз искам хората в моя дворец да се усмихват. Смята се, че човек с добро материално състояние, висок пост и уважаван от останалите, би трябвало да е щастлив. Та ти имаш всичко това.
- Дали има някой, който да има "всичко"? - отговори Амалтюк на въпроса с въпрос.
- А нима няма? Изключвам, разбира се, хората , които живеят в недоимък.
- Не че искам да Ви противореча, Ваше Величество, но мисля, че дори тези, които живеят под Вашия покрив и са материално обезпечени, даже сред тях едва ли се намери такъв, който би се определил като  истински щастлив.
- Вероятно имаш причина да твърдиш подобно нещо. И ми се иска да знам тази причина!

Историята на печалния везир

Везирът въздъхна и започна:

следва продължение...

Гатанките на принцеса Турандот 3

...Тогава ханът се обърна към дъщеря си:
- В такъв случай да започваме с гатанките! Стотици пъти съм се разкайвал за своята необмислена клетва. Сега само се моля на боговете , дано младият принц те победи!
- Мили татко, - живо отговори дъщеря му, - аз също съжалявам за смъртта на толкова принцове, но не разбирам защо те така упорито желаят да се оженят за мен. Ти сам ще бъдеш виновен за смъртта си, принце! - каза тя, обръщайки се към Калаф.
- Знам това,- отговори тихо той. - Но мисля, че е крайно време да преминем към въпросите ти.

Прекрасното лице и достойното държание на Калаф за миг разколебаха девойката. За пръв път тя сякаш осъзна колко жестоки са условията, които сама беше поставила. Но връщане назад нямаше, тя бързо се овладя и попита:
- Кое е това същество, което е навсякъде, приятел е на всички и никому не причинява страдания?

Калаф се замисли за момент и каза:
- Слънцето.
Чу се одобрителен шепот.
Турандот не очакваше такъв светкавичен отговор, посмути се, но зададе и втория си въпрос:
- Коя е тази майка, която ражда децата си и след като те поотраснат, ги изяжда?
- Морето, - отговори принца спокойно. - Реките, които вземат водите си от него, после пак се вливат в него.

За втори път по лицата на присъстващите се виждаха усмивки. Някои от по-старите учители потвърдиха:
- Да, разбира се, така е! Това са слънцето и морето.
Идрис хан следеше развитието на двубоя със затаен дъх. Принцесата прехапа устни, сякаш предусещаше поражението си. Стисна пръсти в юмрук и с блеснали от гняв очи  зададе последната си гатанка:
- Кажи ми, кое е това дърво, на което всички листа от едната страна са бели, а от другата - черни?

След като каза това, тя бавно свали от лицето си копринения воал, като добре съзнаваше силата на красотата си. Искаше да смае Калаф и сякаш да му докаже, че оня незнаен художник никак не е преувеличил портрета ѝ. Жестът ѝ успя да постигне желания ефект.

Близо цели три минути отминаха в пълно мълчание, докато ногайският принц се опомни. Хората искрено се уплашиха за него. Той се обърна за миг към професорите и каза:
- Простете мълчанието ми, учители, - овладя се той навреме и отново се обърна към Турандот. - Но то не се дължи на незнание, а на смущение, в което изпаднах от обаянието ти, принцесо. Ти ме попита кое е това дърво, което има и черни, и бели листа. А това е годината, съставена от нощи и дни.

Залата избухна в аплодисменти. Идрис хан не се стърпя и се изправи цял сияещ от радост.
- Това е дъще! Ти си победена, - извика той. - Длъжна си да спазиш обещанието си и да се омъжиш за победителя!
Принцесата яростно се обърна към баща си:
- Не, все още не се признавам за победена. Утре ще задам нови гатанки  на чужденеца.
- Това може да стане още сега, няма нужда да отлагаме до утре. - каза Калаф.
- Не съм ги подготвила сега. - троснато му отговори девойката.
- Но това не е справедливо! - извика царят ядосан. - По този начин ти противоречиш на закона, който сама създаде. Сега, след като принцът отговори на трите ти гатанки, аз се смятам за освободен от клетвата, която ти дадох. Мандарините са на същото мнение и ти трябва да се омъжиш за победителя си.
- Да, да, точно така! - извикаха в подкрепа стотици гласове.

Принцесата се сконфузи, скри лице в ръцете си и горчиво зарида.  При тази гледка Калаф падна на колене пред царя:
- Ваше Величество, моля, чуйте и мен! Скръбта на принцесата ме натъжава. Отказвам се от правата, които ми дава победата. Ако ми позволите, сега  аз също искам да поставя едно условие!

Очите на Идрис хан издаваха крайно удивление и очакване.  Даже Турандот беше престанала да плаче и също гледаше принца с премрежен поглед. Калаф събра смелост и продължи:
- Виждам, че принцесата не е очарована от създалото се положение и искам да ѝ дам една възможност за реванш. Ако отговориш на въпроса, който ще ти задам,  ще се отрека от правото си да се оженя за теб! - обърна се той към нея. - Ако не отговориш, аз печеля!
- Съгласна съм! - побърза да отговори разтреперeната Турандот.
- Кажи ми, как се казва този принц, който, след като е преминал през десетки страдания и е стигнал до просешка тояга, за да се прехранва, сега е на върха на славата и щастието си?

Принцеста мълчеше. Лицето ѝ ту прибледняваше, ту пламваше.
- Сега не мога да отговоря. Ще ти кажа утре. - прошепна тя.
- Не, не може така! - извика хана. Трябва да отговориш веднага. Ако не можеш, ти си двойно победена и сватбата ще стане още утре!
- Аз приемам срока, който принцесата постави. - каза Калаф.
- Това е крайно несправедливо, - заяви с висок глас Идрис хан, - но ще уважа желанието ти. Утре, обаче, принцеста или ще даде отговор на въпроса ти, или ще се омъжи за теб. Няма да приемам никакви възражения. Засега закривам заседанието. А ти, приятелю, ти заслужи отдиха си и ще се радвам, ако ме придружиш на лов.

Двамата се отправиха към изхода на залата, а сановниците ги последваха. Подкрепяна от най-близките си робини, Турандот  също си тръгна, но накърнена от болезнената мисъл за загубата в словесната битка. Вървеше бързо и едва сдържаше сълзите си, чувстваше се безкрайно оскърбена и унизена, мислеше, че всички ѝ се присмиват.
- Може би все още не всичко е загубено! - опита се да ѝ вдъхне надежда най-близката ѝ робиня, която ѝ беше и приятелка. - Всъщност само трябва да намериш отговор на въпроса му. Дали той не говореше за самия себе си?! Не плачи, господарке, ще направя всичко, за да ти помогна. Ще се опитам да узная името му. Ти само се успокой!
- Ще направиш ли това за мен? Наистина ли?

Робинята се усмихна, кимна утвърдително с глава и се оттегли.
Когато лова приключи и Калаф се прибра в стаята си, с изненада установи, че там го чака млада, непозната, привлекателна жена.

- Принце, моля да ме изслушате! - каза жената с тайнствен глас и се приближи до него.  Знам, че може би тълкувате  погрешно присъствието ми тук  в този късен час. Но повярвайте, причината да го направя е достатъчно важна, за да ме оправдае.
- И каква е причината? - попита Клалаф и се поотдръпна лекичко.
Жената сниши още повече гласа си и му заобяснява:
- Името ми е Кануме. Баща ми беше васал на Идрис хан, но веднъж отказа да му плати дължимия данък и затова беше убит, а аз станах робиня на принцеса Турандот. Двете с нея сме много близки, затова трябва да повярваш това, което ще ти кажа. Ако тя разбере, че съм била при теб, животът ми ще бъде в опасност.

Калаф я гледаше объркан и търсеше смисъл в думите ѝ. А тя продължи:
- Принцесата е вбесена от твоята победа. Не може да понесе срама и е решила да си отмъсти. Заповядала е на двама слуги да те убият утре, когато влизаш в заседателната зала.
- Какво? Не мога да повярвам, че е чак толкова жестока!
Калаф стоеше с широко отворени очи и най-необмислено каза:
- О, богове! Нима аз, Калаф - син на Тимурташ, съм прокълнат навсякъде по земята.  Как е възможно такава прекрасна жена да крие в себе си  подобни помисли. А щом тя ме мрази, то е равносилно на смърт. Щом не мога да споделя чувствата си с нея, може би е по-добре да си ида от този свят.
- Не говори така, принце, - не се съгласи с него Кануме и го хвана за ръката. - Уредила съм всичко, можем да избягаме. На едно място в града точно в този момент ни чакат коне.
- "Ни" чакат? - проговори след кратко мълчание Калаф.
- Разбира се, теб и мен. Тръгвам с теб. В противен случай ще бъда разобличена и осъдена на смърт също. Ще идем при племето на Берласите. Принц Алингер е мой братовчед и ще ти бъде признателен, че си ме освободил от робство. А може би точно в неговия дворец ще намериш щастието си.
- Не мога! - въздъхна Калаф, -  Колкото и жестока да е китайската принцеса, аз просто не мога да се отделя от нея. Предпочитам да умра, отколкото да съм далеч от нея.
- Не бъди неблагоразумен! - почти извика Кануме и зарида. - Нима не разбираш, че те обичам и не мога да бъда безразлична, като те гледам как се самопогубваш. Може би Турандот е по-красива от мен, но моето сърце е отворено за теб. Тя те мрази, аз те обичам, не разбираш ли това?
- Моля те да ми простиш, - каза Калаф, смутен от това неочаквано признание, - давам си сметка колко странен изглежда изборът ми, но проста така стоят нещата. Моето сърце принадлежи на твоята господарка.
- Не мога да повярвам на ушите си! Добре, твое право е да постъпиш, както желаеш, но ще ти кажа нещо. Ако те сполети нещастие, спомнѝ си, че аз ти предложих свобода и живот, които ти сега с лека ръка отхвърляш.

След това робинята стана и си тръгна ядосана.
Тази нощ Калаф не можа да заспи. Беше подтиснат и много смутен. Очакваше последното утро в живота си. В крайна сметка остави съдбата да реши остатъка от живота му. Вече му беше безразлчино какво ще се случи с него. Едно беше ясно - Турандот го мразеше. А от това го заболя най-много.

На следващия ден дойдоха шестима мандарини и отново го поведоха към заседателната зала. През целия път беше съпроводен от бурни ръкопляскания от тълпата. Но само той знаеше страшната тайна и вървеше така, сякаш го очакваше палачът. Беше ужасно развълнуван, когато застана очи в очи с царя и неговата дъщеря. Опита се да се овладее и си придаде възможно най-спокоен вид.
- Вчера, - започна принцесата с леко разтреперан глас, - ти ми зададе въпрос, на който аз трябва да отговоря днес. И ако отговорът е верен, това ще ме освободи от задължението да сключа брак с теб, нали така? - каза тя и погледна Калаф в очите.
Ногайският принц само кимна в знак на потвърждение.
- Ти попита кой е този принц, който след като е преживял десетки страдания, сега се намира на върха на своята слава и радост. Аз казвам, че това е Калаф, синът на Тимурташ.
В този миг всички надежди за щастие се срутиха.

В залата настъпи гробна тишина. Дори Идрис хан не помръдваше. Калаф бавно започна да се свестява. От очите му се отрониха две издайнически сълзи.
- Отговорът ти има само една неточност. Калаф, синът на Тимурташ съвсем не е на върха на славата и щастието си. Аз съм най-нещастният човек на света.
- Недей да хитруваш, - каза принцесата с усмивка и доплъни: - С това аз не отричам твоята победа. Успокой се, татко, - обърна се тя към хана, - успокой се и ти, принце. Аз не отричам поражението си и ще удържа на думата си. Ще се омъжа за теб!

- Какво? - недоумяваше Калаф. - Искаш да кажеш, че ме приемаш за съпруг? Не ме ли мразеше, не желаеше ли моята смърт?
- Какви са тези думи? - сега учудената беше Турандот. - Вярно е, че вчера се почувствах унизена, но не съм мказвала, че те мразя. Да, възползвах се от услугите на моята доверена робиня, но не съм я разпитвала как е успяла да узнае името ти и нито веднъж не съм казала, че те мразя. Нима решението ми не доказва точно обратното?! Ти си достоен за уважение!

Докато изричаше тези думи, принцесата се огледа за робинята и след като не я намери, внезапно осъзна, че тя всъщност е била нейна съперница и тайно се е надявала да спечели принца за себе си. Сега сигурно бягаше надалеч. Турандот хвана Калаф за ръка и нежно го погледна.
- Господарю, - каза тя, - ще ми отговориш ли на един последн въпрос? Знаеш ли коя е най-щастливата китайска принцеса? - и се усмихна.

*****************

Като свърши разказа си, бавачката попита:
- Какво ще кажеш, княгиньо, за верността и любовта на Калаф? Нима той не е достоен за уважение?
Фарукназ леко сбърчи нос и каза:
- Мисля, че въпреки всичко, недостатъците на мъжете изпъкват. Калаф е верен, но суетен и безразсъден.
- А ще кажеш ли същото и за  Гохар? Чуй сега неговата история:

И бавачката отново започна:

ЩАСТИЕТО

следва продължение

Гатанките на принцеса Турандот 2

 

...Цялата беда е в принцеса Турандот.
- Каква ти принцеса, тя сигурно е звяр! - възкликна Калаф.
- Звяр ли? Нищо подобно! Тя е най-чарованата жена на света. Всеки, който я види, се влюбва лудо в нея. Работата е в това, че тя не желае да се омъжва. Когато отблъсна тибетския принц, баща ѝ побесня, но след това тя тежко се разболя и той, при мисълта, че може да я загуби, се закле, че ще я остави сама да реши кога и за кого ще се омъжи. От този ден целият народ на Пекин проплака, защото принцесата заяви, че ще се омъжи само за този, който успее да отговори на гатанките, които тя ще му зададе пред всички сановници и преподаватели на царското училище. Ако той успее да отговори правилно, ще бъде негова съпруга, - каза тя. - Ако не успее, ще се раздели с главата си. Царят беше ужасен от думите ѝ, но трябваше да се съгласи, защото се беше заклел, а той държеше на думата си. Условията на принцесата бяха разгласени из цялото царство. Баща ѝ предполагаше, че това ще възпре част от кандидатите ѝ, но не стана така. Турандот е много умна девойка и това изкара много работа на палача, защото до момента никой не е успял да отговори на нейните загадки. Страшно е да гледаш колко млади глави падат заради капризите на едно момиче. Красотата ѝ обаче е неописуема и само това може да обясни лудостта на всички тези младежи, които не се спират дори и пред смъртта.

- Не вярвам да е чак такава красавица! - поклати глава Калаф, отвратен от жестокостта на Турандот.
- Пожелавам ти никога да не я видиш - погледна го старата жена изпод вежди, - да не загубиш и ти разсъдъка си. Ето, чувам звука на цимбалите. Това е правосъдието. Екзекуцията ще бъде тази вечер.
Любопитството поведе Калаф към двореца. Явно беше закъснял, защото чуваше насъбралите се хора да обсъждат поведението на самаркандския принц по време на обезглавяването и мъката на Идрис хан. "Човек наистина трябва да е луд, за да изпитва нежни чувства към такова чудовище." - мислеше си ногайският принц за дъщерята на хана.

Тъкмо беше поел по обратният път, когато недалеч от себе си забеляза старец с посребряла глава, който се давеше от ридания.
- Човече, мога ли да ти помогна с нещо? - съжали го Калаф.
- Не можеш да си представиш колко е страшно да гледаш със собствените си очи как умира детето, което си отгледал с такава любов! И какво ще кажа на царя на Самарканд, когато се завърна сам, без единствения му наследник?! И всичко това заради един женски портрет, заради три глупави въпроса!...

На Калаф вече му беше ясно, че това е възпитателят на загиналия принц. Не можеше да подбере утешителни  думи за този старец. Успя само да изрече:
- При всички положения този портрет е прекалено украсен от художника.
- Проклинам мига, в който моят принц го погледна! Но тя наистина е красива...
Помръкналият старец с гняв захвърли на земята малък предмет, който дотогава въртеше  между пръстите си. Зарида още по-неутешимо и се отдалечи. Калаф го изпрати с поглед.

Щом остана сам, погледна в краката си и видя, че в праха лежи портрета на момичето, заради което  се бе проляла толкова много невинна кръв. Опита се да скрие от самия себе си любопитството си. Продължаваше да смята, че художникът е преувеличил.

Без да се замисля какво прави, той се наведе и пое в ръце напрашения портрет. Още с първия допир усети пръстите му да парят. Реши да го разгледа на следващия ден, но не можа да се стърпи. Преди да си легне, поиска от хазяйката си свещ и впери очи в портрета. Вярно, че беше чул предостатъчно думи за красотата на принцесата, но точно в този миг сякаш сърцето в гърдите му замря, дъхът му спря, а за това, което виждаше, вскички думи на света биха били безкрайно слаби. Калаф едва успя да се добере до леглото си да седне. Беше втрещен, а съзнанието му беше замъглено. Ръцете му трепереха и той внезапно осъзна, че е готов да се раздели с живота си, ако не може да я има. През цялата останала нощ кръстосва из стаята си.

Сутринта старицата почука на вратата му.
- Случило ли се е нещо,  младежо? - попита тя, разтревожена от нощното му бдение. - Ядосан ли си, болен ли си? Какво те измъчва? Мога ли да ти помогна с нещо?
Калаф извади кесията, в която бяха всичките му пари, погледна старата жена и бавно изрече:
- Добра майко, определих теб за моя наследница. Конят, с който пристигнах, сега вече е твой, твои са и малкото пари, които имам.
- Какво ти става, какви ги говориш? - недоумяваше хазяйката му.
- Ще умра. - тихо отговори Калаф. - Защото едва ли ще успея да отговоря на въпросите на принцеса Турандот.
- Какво?!? - извика жената стъписана. - Не ми казвай, че и ти си се поддал на тази лудост! Синко, чуй ме! Ако на този свят за теб има нещо скъпо, ако някъде имаш майка и баща, моито мисят за теб и те чакат, заклевам те, поне заради тях, ела на себе си, откажи се от тази обречена цел. Помисли за мъката, която ще причиниш на родителите си. Но ти изобщо не ме слушаш какво ти говоря! Може би наистина е по-добре да взема парите ти. Ще ида в храма и ще се моля на боговетет да освободят от заслепението ти.

Тя така и направи. Поднесе подаръци и жертви пред олтара в храма, но щом се върна у дома, видя, че всичко е било безполезно. Боговете не бяха помогнали. Реши, че повече нищо не може да направи за спасението на Калаф.

Рано на следващата сутрин ногайският принц стоеше пред царските врати. Благородният му вид направи добро впечатление на началника на гвардията и той го попита:
- Кой сте Вие? Мога ли да Ви бъда полезен с нещо?
- Тук съм, за да отговоря на гатанките на принцесата. - кратко и лаконично отговори Калаф.
Началникът изпусна сабята си.
- Да отговориш на гатанките на принцесата?! - повтори той, зашеметен от спокойствието, с което Калаф изрече това. - Но това е невъзможно, младежо! Толкова си млад и вероятно затова толкова неразумен. Върви си с мир там, откъдето си дошъл. Достатъчно сълзи и мъка са останали в този двор. Не губи време, а си тръгвай, докато не е станало прекалено късно!

- Не! - тихо, но твърдо отговори принцът. - Дошъл съм тук, за да говоря с царя и за да се оженя за принцесата.
Напразно началникът на гвардията се опитваше да вразуми влюбения мъж.
- В такъв случай ти сам подписваш смъртната си присъда. - промърмори той и даде път на поредния побъркал се кандидат.

Калаф влезе в залата за съвещания, където Идрис хан, обкръжен от мандарините*  си, обсъждаше държавни въпроси.
- Някой знае ли кой е този младеж? - въпросът на царя беше отправен към един от министрите му.
Старият мандарин се обърна и поклати глава отрицателно. Тогава Калаф с ясен и уверен глас каза:
- Ваше Величество, моля за Вашето разрешение да бъда изслушан. Явявам се пред Вас с единствената молба да бъда причислен  към кандидатите на принцеса Турандот. Смятам, че рангът ми отговаря на нейния. Баща ми царуваше над един много силен народ.

В залата настъпи пълна тишина. Всички бяха застинали по местата си и по лицата им се четеше ужас  от чутото. Пръв от вцепенението излезе самия Идрис хан.
- Добре ли чух, младежо? Ти искаш да се ожениш за моята дъщеря?! Сигурно, обаче, не знаеш какво условие постави тя в случай, че кандидатът не успее да отговори на нейните въпроси.
- Напротив, знам много добре, - каза Калаф. - Ако отговорите ми са неверни, ще загубя главата си.
- И въпреки това настояваш? - не вярваше на ушите си ханът.
- Това, че в момента стоя пред Вас, би трябвало да говори само по себе си, че съм взел това решение. И смятам да разгадая нейните гатанки.
- Та ти идея си нямаш колко хитра е тя! - поясни ханът с просълзени очи. - Знаеш ли, изпитвам огромна симпатия към човек, дръзнал да иска ръката на моята дъщеря. Умолявам те синко, позволи ми да те наричам така, откажи се от намерението си. Тя не заслужава такава саможертва. Харесваш ми, винаги съм искал да имам син  - точно такъв! Послушай ме, смили се над себе си, над нас, не се заемай с това. Прекалено много човешка мъка видяха старите ми очи в последно време. Не искам да ставам свидетел и на твоята смърт!

- Поласакан съм от думите ви, Господарю! Уважението, което ми засвидетелствате, само ще ми вдъхне сили  в предстоящия двубой. Ако все пак умра, ще съжалявам само за две неща: че няма да мога да Ви нарека "татко"  и че няма да бъда съпруг на прекрасната Турандот. Без нея животът ми би бил половинчат.  Очите на Идрис хан замалко щяха да прелеят от напиращите сълзи, но той добре чу как решително бе потвърдил желанието си Калаф. Не издържа и се оттегли в покоите си, а молбата на младежа беше заверена от сановниците според всички изисквания на закона.

Един паж го придружи до определената за него стая в двореца. Там вече го очакваха всички учители и професори от царското училище, които по нареждане на хана трябваше да преценят  докъде се простират познанията на принца.

След този своеобразен изпит, проверяващите изказаха задоволството си от интелигентността на младия човек. Смятаха, че е достоен кандидат и тези думи малко поуспокоиха хана. И все пак, той прекара цяла нощ в молитви към божествата да подкрепят смелия мъж.

Нощта беше неспокойна и за Калаф. Споменът за родителите му малко го тревожеше, но той беше за пръв път истински влюбен и това силно чувство надделя над всичко. Сутринта, когато придружен от шестима мандарини, вървеше към парадната зала - мястото  на срещата с принцесата, го водеше една единствена мисъл: да победи в словесния двубой с Турандот, да стане неин съпруг или да умре.

Пред залата го очакваше тъпла от хора, любопитни да видят човека, решил да се съревновава с тяхната принцеса. Когато го съзряха, сред войниците и публиката се разнесе шепот:
- Колко жалко за него! Още една млада глава...

Комисията беше в пълен състав. Мандарините бяха насядали по определените за тях места. В центъра на залата беше издигнат подиум, където имаше два трона от чисто злато. Те очакваха царя и дъщеря му. Засвириха тръби, забиха барабани, напрежението нарастваше. Двама слуги повдигнаха една завеса и оттам влезе Идрис хан. На ръката му се опираше нежната, осеяна със скъпоценни гривни и пръстени ръка на принцеса Турандот.

Калаф жадно поглъщаше образа на непознатата, която само за броени часове бе решила съдбата му. Когато монархът влезе, всички присъстващи станаха и наведоха глави в знак на почит. Само Калаф остана с широко отворени очи и дръзко се взираше в принцесата. Тишината бе нарушена от един сановник, който застана до принца, обърна се към царя и с висок и ясен глас прочете молбата на чужденеца към принцесата. Не пропусна да  поясни и това, че ако не успее да отговори правилно, законът го осъжда на смърт. Щом четенето завърши, в залата се чу всеобща дълбока въздишка. Идрис хан направи полседен опит да предотврати гибелта на младежа, като му каза:
- Синко, все още не е късно да се откажеш от намерението си. Чуй какво ти казвам и не бъди така крайно настоятелен!
- Простете, господарю, но моето решение е окончателно и аз или ще се оженя за принцесата, или ще умра с ясното съзнание за това.

Тогава ханът се обърна към дъщеря си:
- В такъв случай да започваме с гатанките!...

___________________________________________________
* мандарин - висш китайски сановник, управител на област

следва продължение

Гатанките на принцеса Турандот 1

...

- Но не, не казвай нищо още, мила...Изслушай и тази приказка, която сега ще ти разкажа.
И бавачката започна отново:

Гатанките на принцеса Турандот


Калаф беше син на Тимурташ, храбрият хан на ногайските татари. Той беше умен, смел, мъжестевено красив и народът му го обожаваше. Благодарение на неговата смелост и находчивост, макар и млад на години, войската на баща му бе завоювала много победи и всички казваха, че ще стане непобедим и ще бъде повече от достоен наследник на баща си.

Един ден при хана на ногайските татари дойдоха пратеници на царя на Казмир и най-невъзмутимо поискаха от него да започне да заплаща данък на техният господар. Тимурташ беше миролюбив човек по принцип и реши да опита да води преговори, но буйният Калаф не искаше да гледа как обиждат баща му и грубо изгони пратениците. Това стана причина между двата народа да избухне война и така войниците на царя на Казмир преминаха границите на Татария. Калаф оглави ногайските войски.  Черкезите, на които ногайците, като съседи, често бяха помагали срещу техните неприятели, обещаха подкрепа. Уговориха се двете войски да се слеят, за да посрещнат заедно казмирците.

Още в първият сблъсък между враждуващите армии паднаха жертви. Калаф, начело на своите ескадрони, се биеше самоотвержено навред по бойното поле. На здрачаване ногайците вече имаха голямо надмощие над неприятелите си и бяха много доволни от себе си. На следващия ден обаче, младият главнокомандващ трябваше да отстъпи. През нощта началникът на черкезките войски беше сключил предателски договор  с царя на Казмир, който от своя страна беше обещал да освободи черкезите от данъци, ако в замяна на това черкезите се откажат от съюзничеството си с ногайците. През цялата нощ небето бе раздирано от непрекъснати гръмотевици.

Бурята улесни бягството на предателите, които безшумно се оттеглиха заедно с оръдията и багажа си.

 Калаф предусети предстоящотот си поражение, когато разбра какво се е случило. Сега войската му беше по-малобройна и изтощена от вчерашната битка. Налагаше се обаче да предприеме предстоящото сражение, за да не всее паника между войниците си. През целият ден той се сражава отчаяно. Армията започна да губи надежди и най-накрая дойде момента, в който самият Калаф трябваше да се спасява, за да не попадне в плен. Начело на своята гвардия той влезе в изключително трудна схватка с казмирците и успя да си пробие път през тях.

Без да си дава нито минута почивка, той достигна до столицата на царството и съобщи на баща си за загубата.
- Те ще бъдат безмилостни към нас. - каза угрижено старият хан. - Ще трябва да бягаме, ако наистина искаме да избегнем срама и унижението.

На всичко отгоре  Тимурташ, жена му Елмаза и Калаф се оказаха изоставени от всичките си слуги и офицери. Всеки се спасяваше сам - някои бягаха, други преминаха на страната на казмирците. Семейството на хана взе със себе си само най-нужното и най-ценното, което имаха, качиха се на конете си и потеглиха.

Дори не знаеха къде отиват или какво ги очаква. Едва успели да преминат границите на Татария, бяха нападнати от разбойници. Те им отнеха всичко, което имаха, включително и конете. Пощаден бе само животът им.

Полуголи и гладни, те стояха един срещу друг и се чудеха какво да правят.
- Трябваше да си останем в столицата. - плачеше Елмаза отчаяна. - Може би щяхме да бъдем пощадени.
- Трябваше да загина заедно с храбрите си войници. - каза старият хан.
- Не бива да губим вяра! - опита се да разведри обстановката Калаф. - Нека не се поддаваме на отчаяние. Спомнете си какво казват мъдрите хора.
- И какво казват твоите мъдри хора? - попита Елмаза през сълзи. - И какво струват техните празни думи сега, в нашето положение. Нали не те, а ние сме тези, които са загубили трона си.
- Замълчи, жено! - смъмри я Тимурташ. - Може пък да има някаква надежда за спасение. Та какво казват мъдрите хора, Калаф?
- Ами казват, че този, който е достигнал дъното на нещастието, трябва да знае, че животът е променлив и само трябва да бъде нащрек, когато съдбата му поднесе някакво решение, а оня, който е напълно щастлив и чиито мечти и желания винаги са били задоволявани, да помни, че нищо на този свят не е вечно.
- Дано е вярно това, което казват тези мъдреци, - каза Тимурташ с въздишка. - Защото по-голямо нещастие от нашето сега едва ли има. Аз не знаех какво е глад и жажда. Е, сега зная.
- Аз също, - продължаваше да хлипа Елмаза. - И къде ще отидем сега? Не познаваме пътищата и сигурно ще си умрем тук. Ето виж, даже Калаф ни изоставя!

Младият принц действително се беше отдалечил, но той само се оглеждаше за път, по който да поемат, за да спести на родителите си допълнителни мъки и страдания. Търсенето се увенча с успех  и най-после пред него се откри равнина с многобройни овощни дървета, които сякаш приканваха изморените пътници и им предлагаха своите сочни плодове. Наблизо имаше и чешма, от която шуртеше бистра, студена вода.

Калаф се върна тичешком при родителите си и извика въодушевен:
- Майко, татко, да вървим! Струва ми се, че наблизо има град.
- Град ли? - попита Тимурташ. -  Може би там ще намерим подслон. Сине, хвани другата ръка на майка си, за да вървим по-бързо.
Плодовете и водата възстановиха силите на нещастниците. Те тръгнаха по-уверено и стигнаха до първите къщи на града. Там срещнаха един старец, който се смили над тях, прибра ги в къщата си и им предложи да препсят в дома му, за което те бяха безкрайно благодарни.

Сутринта стопанинът им поднесе скромна, но обилна закуска. И докато те жадно поглъщаха храната, той внимателно ги наблюдаваше.
- Вчера не ви попитах кои сте, но сега е време да го направя, за да не нарушавам законите на града. - каза предпазливо старецът. - Тази сутрин бе издадена заповед , според която се забранява на жителите  да дават подслон на ногайския хан.

След тези думи лицата на семейството пребледняха. Това не убягна от очите на стареца и като ги изгледа още по-критично, само добави:
- Мисля, че повече нищо не мога да направя за вас. Въпреки че съм стар, аз все още обичам живота и сега съм принуден да ви помоля да напуснете дома ми. Вземете тази кесия. Това е част от моите спестявания. Предлагам ви ги вместо подслон. Вземете ги и си вървете с мир!
- О, благородни човече, - каза Калаф, който беше загрижен най-вече за майка си, - Аз съм принуден да приема тези пари, само за да мога да облекча изгнаничеството на моите родители. Ако съдбата се смили над нас, един ден ще ти изплатя дълга.
- Върви си с мир, млади човече! - повтори старецът с тих глас.

Приготви им храна, даде им дрехи и ги изпрати.
Семейството отново бе на път. Старият хан и съпругата му се чувстваха все по-зле, а Калаф едва успяваше да ги подкрепя и окуражава. Вървяха боси, обувките им се бяха изпокъсали по дългия път, останали им бяха само парите от стареца. Пазеха ги най-грижливо, защото имаше много време, докато стигнат до племето на берласите, където се надяваха да намерят убежище.

Но и тези пари свършиха. Калаф вече мислече, че ще се наложи да проси, но не след дълго все пак достигнаха до столицата на берласите. Отседнаха в единствената странноприемница.

Там ги взеха за скитници и ги гледаха съмнително. Но Елмаза беше така изнемощяла, че решиха да се смилят над тях и им направиха място. Собственикът предложи на Калаф да си намери работа, за да може да заплати разноските на родителите си.
- Ти си здрав и силен, - каза му той, - Защо не станеш хамалин. Това ще може да осигури прехраната ви. Всъщност, прави каквото искаш, но не искам да се мотаеш тук без работа и да мислиш, че ще получите всичко наготово.

Калаф беше решен да се заеме с каквото и да било, за да помогне на родителите си. Но хамали имаше много, а неща за пренасяне - малко. Напразно се луташе с часове и търсеше клиенти. Накрая заскита по полето. Там седна под едно дърво угрижен и въздъхна тежко. След около час заспа и само така си поотдъхна от бремето на безпокойството.

Събуди го крясък на птица. Когато отвори очи, той учуден видя до себе си един хубав сокол с разноцветни пера и огърлица от сребърни листа, осеяна с диаманти, топази и рубини.

Соколът го гледаше втренчено.
- Какво правиш тук, хубава птицо? - попита Калаф на глас, сякаш соколът можеше да го разбереи да му отговори.
Той му протегна ръка. "Тази птица принадлежи на някой тукашен господар, - помисли си Калаф, - Най-вероятно се е заблудила. Може би ще получа някакво възнаграждение, ако я занеса на притежателя му". Тръгна без да губи време.

В града го посрещнаха с радостни възгласи. Ханът на Берлас, Алингер, беше загубил сокола си предния ден и беше отчаян от загубата на любимеца си и го търсеше усилено. Радостта му, естествено, нямаше граници, когато въведоха при него Калаф с птицата на ръце.
- Кой си ти, млади човече? - попита ханът, - И кажи, как бих могъл да ти се отблагодаря?
- Аз съм син на търговец, - отговори предпазливо Калаф, - Но в момента съм без работа и семейството ми е в затруднение.
- Добре, това може да се промени, - каза ханът усмихнат. - Аз се заклех да дам три неща, по избор, на този, който ми донесе сокола обратно. Сега е твоят момент. Искай!
- Родителите ми имат нужда от подслон...
- Така да бъде, - каза ханът, - Това е първото ти желание.
- Добра работа би ми свършил един здрав кон, обуздан и оседлан, - допълни свенливо Калаф.
- Приема се, имаш го.
- И последно, амо е възможно, малка сума пари, подходящо облекло и сабя. - завърши младият мъж.
- Всичко е много лесно изпълнимо. Но моето предложение, млади момко, е да постъпиш в моята гвардия. Какво ще кажеш?

За момент Калаф се почувства некомфортно. Гордостта му не му позволяваше да бъде подчинен, след като е оглавявал армията на цяло царство. Но мисълта за родителите му го върна към реалността. Деликатно си премълча, но отговори:
- Поласкан съм от честта, която ми оказвате, но аз обичам да пътувам. Това ми е в кръвта.
- Ще уважа желанието ти. Но ако някой ден обаче ти омръзне да обикаляш чужди земи, знай, че спокойно можеш да се върнеш тук и ще бъдеш добре дошъл. Винаги ще се намери място за теб!

Калаф учтиво благодари за щедростта на Алингер и побърза да съобщи на родителите си за предстоящата промяна. А и ханът вече се беше разпоредил. Щом узна за намеренията на сина си, Тимурташ се натъжи, но не каза нищо, защото знаеше, че няма право да застава на пътя му. Той го благослови и изпрати, като дълго гледа след него.

След изморителен и дълъг път, Калаф пристигна в Пекин. Там отседна в дома на много мила и гостоприемна жена, която живо се интересуваше от съдбата му.

Тя му показа града и мъдро го посъветва как да се справи с нравите на тамошните хора. Един ден Калаф се върна озадачен в новия си дом и попита старицата:
- Какво се е случило в града? Всички са натъжени, вървят с наведени глави и си шептят.
- Да, зная, - въздъхна старата жена. - Това е така, защото тази нощ ще бъде обезглавен младият принц на Самарканд.
- Но защо ще правят това, майко? Нима той е извършил някакво престъпление?
- Не, разбира се. Работата е в това, че той е поискал да се ожени за принцеса Турандот, дъщерята на Идрис хан.
- Какво? - озадачен каза Калаф. - Нима тук предложебието за женитба се счита за престъпление? Значи Идрис хан е кръвожаден тиранин!
- Не! Нашият господар е безкрайно добър човек, - обясни старицата. - Цялата беда е в принцеса Турандот...

следва продължение