петък, 2 декември 2011 г.

Щастието -> Историята на печалния везир 3

 продължението - само заради Меги :)


... ...Разболях се тежко  и вече бях на косъм от смъртта. Писано ми било обаче да остана между живите. Заминах за Мусел веднага, щом се почувствах малко по-добре. Намерих добри приятели в лицето на тамошния везир и цар. Един от техните министри се беше споминал неочаквано и ми предложиха да заема неговия пост. Сближаването ми с царя обаче породи неприязън у муселския принц към мен. Наложи се да напусна и Мусел. Вече се чудех къде ми е мястото в този свят. Дойдох в Дамаск и се случи, че си допаднахме с Ваше Величество. Та...това е моето минало, господарю. Предполагам сега разбирате защо ми е трудно да се усмихвам. На 30години зад гърба си имам всичко това преживяно...
- Признавам, че имаш основание да кажеш, че не си от хората, към които съдбата е била най-благосклонна, но повярвай ми, не с всички хора е така.
- Напротив, мога да поспоря за това! - каза Амалтюк. - Животът е верига, чиито брънки са редуващи се добри и лоши момети, но лошите преобладават.
- Преувеличаваш, млади човече! Искаш ли да направим един експеримент? Повикай оня офоцер, погледни какъв възторг се чете в погледа му.
Амалтюк поклати глава в знак на несъгласие с думите на царя, но повика офицера.
- Приятелю, - обърна се към него Бедредин, - кажи ми, доволен ли си от живота? Липсва ли ти нещо? Но искам честен отговор!

Отправеният към офицера неочакван въпрос предизвика колебание у него. Възторженият израз на лицето му бавно се замени с угриженост. Явно се канеше да въде напълно откровен. Оказа се, че живее в постоянен страх за живота на големия си син, чието здраве не било стабилно.
- Това само потвърждава моите думи. - каза Амалтюк, след като офицерът получи разрешение да се оттегли.
- Това е само изолиран случай. Сигурен съм, че ако пообиколим двореца и поразпитаме и други хора, че се увериш, че правият съм аз.
И двамата наистина тръгнаха и започнаха да разговарят с министри, други офицери и придворни, та дори с робите. И понеже условието бе да получават напълно откровен отговор, последваха различни по форма, но в един и същи смисъл отговори: "Не, не съм наистина щастлив..."


Владетелят не искаше да признае, че не е прав и настоя обиколката да продължи. Изреждаха се градини и дворове, но историята продължаваше да се повтаря. Едни споделяха за нещастна любов, други страдаха от неудовлетворени амбиции, трети не можеха да се сдобият с рожба, четвърти бяха загубили любими или близки хора и т.н. и т.н...
Царят започна да се изморява от тази безполезна разходка, но продължаваше да упорства, и държи на своето.

- Моят дворец не е края на света. Зад стените му живеят и други хора. Ще идем и в други градове. Ще те чакам в двореца довечера около осем часа. Ще се преоблечем като търговци. Чувам съм, че така е правел халифът Харун Ал Рашид. Ще разпитаме и други хора.
Амалтюк многозначително се усмихна, сигурен в неуспеха на царя. Въпреки това вечерта, в уречения час, така наречените ''търговци" тръгнаха да търсят "щастливия човек" . Не успяха да намерят такъв. Заредиха се вечер след вечер лутания из градовете. Напразно! Докато една нощ, минавайки покрай една тъкачна работилница, се чу песен.
- Ето, чуваш ли? - доволно попита царят. - Това е човек, непознал скръб. Почукай, искам да говоря с него!
Везирът изпълни заповедта.
- Какво желаете, господа? - попита тъкачът, след като покани "търговците" вътре. - Имате поръчка ли за мен?
- Не човече, това, което ни доведе то портата ти е не занаята, а сърцето ти. Чухме песента ти, затова почукахме. Вземи този златен цехин за компенсация на това, че те прекъснахме.
- Не Ви разбирам! - отдръпна се учуден тъкачът.
- Ние, с моят съдружник, водим един спор. - обясни Бедредин - Той твърди, че няма на земята истински щастлив човек, а аз казвам обратното. Имам усещането, че си доволен от живота си, не е ли така?
- Ммм, съвсем не, господарю, съвсем не! Ако пея, то е за да се разсейвам. Мога да ви разкажа историята си, ако искате.
- Да чуем! - подкани го Бедредин.

ЛЕТЯЩИЯТ САНДЪК

Бях единственият син на богат суратски търговец. Наследих го малко след като навърших пълнолетие и захванах занаята с ентусиазъм. Реших да наема съдружник с цел да увелича доходите си.  Това се оказа пагубно за мен. Вместо да умножа богатството си, стигнах до тотално разорение. Продадох каквото беше останало и с тези пари реших да замина за Дамаск, където знаех, че мога да потърся подкрепа от приятелите на баща ми. А те не бяха малко. Тъкмо се канех да замина, когато при мен дойде един чужденец. Слухът за пълния ми крах явно не беше достигнал всички кътчета на града все още.

Непознатият ми предложи сделка.
- Успях да осъществя мечтата си, - каза той - и да построя летяща машина. Сега търся някой състоятелен човек, с чиято помощ да реализирам задействането ѝ. Ще ти я продам за хиляда златни цехина в брой.
Той не знаеше, че не разполагам с повече от 500. Беше необичайно предложение и реших да рискувам. Успях да го убедя да ми продаде съоръжението за 400. Повиках един дърводелец и той, под ръководството на изобретателя, изработи сандък, дълъг десет стъпки и четири широк. Чужденецът монтира вътре всички механизми и пружини. Нямаше причина да се страхувам от любопитството на слугите. След разорението ми такива просто нямаше. След няколко дни машината беше готова. Оставаше да я изпробваме за да се убедя, че вложението ми не е било напразно.

Привечер изнесохме сандъкът в двора. Изобретателят влезе вътре и завъртя лостовете. Машината леко се вдигна и се понесе във въздуха. Струваше ми се нереално, но след десет минути сандъкът кацна до мен така безшумно, както беше и излетял.
- Невероятно! - извиках. - Сега ми покажи как става всичко това.
Изобретателят ми разясни кои бутони са за излитане и кои за преземяване, кои лостове задвижват машината в различните посоки. Беше мой ред да полетя. На дъното и по стените на сандъка имаше отвори, през които можех да наблюдавам навън и надолу. Градът спеше. Заредих се с провизии, взех останалите пари и на разсъмване бях напълно готов за въздушното си пътешествие.

Отправих машината на югоизток и я оставих да лети цял ден и цяла нощ. Любувах се на природните картини, реките къкатушеха като сребърни ленти, градовете, планините и равнините изглеждаха като детски играчки.


Изпаднах във философски размисъл за глупавата самоувереност на хората, които се смятаха за много велики. От височината на полета те бяха по-малки и от мравчици.  Умората ме налягаше. Струваше ми се рисковано да заспя във въздуха обаче и реших да кацна някъде. Пред мен се простираше просторна гора тъкмо извън един голям град. В полезрението ми даже попадна голям дворец, който по-скоро приличаше на крепост, заобиколена с широк ров, пълен с вода и няколко реда зидове.


Помислих се, че владетелят на този град явно не се чувстваше напълно спокоен за себе си или вероятно поданиците му го заплашваха. Навярно беше някой тиранин и  бе решил да вземе всички предпазни мерки за сигурността си. Това естествено беше без значение за мен и аз си избрах място за приземяване. Преспах в гората, а сутринта ме събуди птича песен. Тръгнах по пътя с недеждата да срещна някой местен жител, за да разбера в що за град съм попаднал. Не след дълго срещу ми се зададе група конници. По дрехите им се досетих, че това са царят , неговият везир и придворните им. Недалеч от мен беше спряла група селяни, които отдаваха почит на владетеля си. Когато свитата отмина, аз се отправих към групата, представих се и попитах:
- Кажете моля, къде се намирам и как се казва владетелят ви, който току-що мина покрай нас?
- Градът се казва Хазна, чужденецо, - отговориха любезно те, - а това беше цар Бохман. Той отива при дъщеря си.
- А нима те не живеят заедно?
- Не, астролозите предсказаха, че принцеса Ширин ще бъде излъгана от мъж. Затова царят забрани достъпът до нея на каквито и да било мъже. Затворена е в здраво защитена крепост, денонощно охранявана от многобройна стража. Принцеста се вижда само с гувернантката и робините си. Ще прекара затворена още една година, докато навърши двадест. Пророчеството казва, че след тази възртаст тя няма да има от какво да се страхува.
Каква невероятна история! - казах аз. - И красива ли е тя?
- Прекрасна е! Точно затова баща ѝ е така загрижен за нея. Сбогувах се със селяните и се върнах при своята машина, замислен за каквото току-що чух. И тъй като по природа съм си любопитен човек, у мен се породи силно желание да видя това момиче, така ревниво пазено от любящия си баща.

Дочаках нощта. Нямаше луна. Влязох в машината и се издигнах над двореца, в който беше затворена Ширин. В центъра на кулата изпъкваше тераса, украсена с дивни цветя, очевидно предназнаена за принцесата. Логично бе, че в съседство с нея бяха покоите на девойката. Спуснах се и скрих сандъка в олеандрите. Наоколо цареше пълна тишина. Отворих вратата пред себе си и закрачих по дебел килим, който заглушаваше и без това предпазливите ми стъпки. Стигнах до просторна, с вкус мебелирана стая, полуосветена от свещник със син абажур. Седнала в плетено кресло се бе отпуснала  най-красивата жена, която очите ми бяха виждали някога.


Несъмнено това беше принцеса Ширин. Воден от някакъв непознат за мен инстинкт, коленичих и целунах ръката ѝ. Тя подскочи и нададе пронизителен вик.
- Мапейк, Мапейк! - викаше някого тя.

Веднага в стаята дотича възрастна жена с още сънени очи.
- Кой е този човек, Мапейк? - крещеше девойката като ме сочеше с пръст. - Ти, невернице, как посмя да го допуснеш, въпреки изричната заповед на баща ми?! Как посмя?! Ще си получиш заслуженото веднага щом го изведеш  от стаята ми!
- Но принцесо, - най-накрая се освести и гувернантката, - как можа да си  го помислиш? Нима забрави, че за да стъпне тук човешки крак, трябва да премине през двадесет врати с различни ключове, всеки от които носи печата на негово Величество? Забрави ли каква армия от стражи имаме? Аз самата не мога да си обясня присъствието на този непознат.

Тази кратка тирада роди една идея в главата ми...



следва продължение...