Съкровището 1

 СЪКРОВИЩЕТО 

  ... Това се случи в Багдад през царуването на великият Харун Ал Рашид. Всеки знаеше за добродетелите и безпримерното могъщество на този цар. Най-умните царе на земята изглеждаха глупци в сравнение с него. Всеки ден при него идваха посланици от всички краища на света, за да му поднесат почитанията и благопожеланията на своите господари. Според придворните, които постоянно съжителстваха с него, Харун Ал Рашид имаше само два недостатъка - беше избухлив и много суетен. Често обичаше да повтаря: "Аз съм най-достойният човек на земята!"

Великият везир Джиафар, който бе силно привързан към своя господар, се зае да поправи тези негови недостатъци, защото за един тъй велик и добродетелен цар, като Харун Ал Рашид, бе недостойно да ги притежава. Винаги, когато Харун Ал Рашид хвалеше собственото си благородство, той деликатно му правеше забележка:
- Велики Господарю, позволете на вашият слуга да ви увери, че не е необходимо да подчертавате онова, което всички виждат. Оставете да Ви хвалят околните!

Забележките на Джиафар винаги бяха придружение с лаксателства, за да не обидят господаря му, но един ден Харун се ядоса и извика:
- Как смееш да ме упрекваш? Ти отричаш истината, щом ме съветваш да не говоря, че съм най-достойният човек на света.
- Напротив, който твърди това, той отрича истината. - каза Джиафар. - Но в Бафра има един скромен млад човек, на име Абулкасем. Макар и простосмъртен, той живее като цар и е по-благороден от всички земни царе, включително и от Ваше Величество.

При тези думи халифът направо подскочи като ужилен от трона си и прониза везира със страшен поглед. Но Джиафар смело го гледаше право в очите, без да се уплаши ни най-малко. Присъстващите на тази сцена помислиха, че Харун веднага ще предаде на палача дръзкия везир.  Но халифът само измърмори няколко неразбрани думи и изскочи от стаята си. Той се втурна при жена си, която в това време стоеше пред едно голямо огледало и се кичеше с украшения. Тя знаеше, че разговорите с нея действат успокоително на Харун Ал Рашид и още щом го видя, смекчи гласа си и нежно го попита:
- Какво има, господарю, нима някой се е осмелил да те ядоса?
- Този негодник Джиафар заслужава смърт! - извика Харун. - Въпреки всички добрини, въпреки всичките му грижи и привързаност, които ми е засвидетелствал, не мога да понеса неговата наглост!

Зачервен и треперещ от гняв, той разказа на съпругата си какво се беше осмелил да му каже Джиафар.
-Заслужава да умре! - завърши царят.
- Ще ми позволиш ли да ти дам един съвет, господарю? - попита съпругата му, която вече беше седнала в краката му и освежаваше лицето си с ветрило.

- Добре, Зебеида, ти винаги си ме разбирала, може би ще приема твоя съвет. - каза халифът, чийто гняв се поуталожи пред нежната усмивка на жена му.
- На твое място аз бих проверила думите на Джиафар. Ако разбера, че ме е излъгал или подвел, той ще понесе наказанието си...
- Ама разбира се, права си! - рече Харун и на мига се изправи. - Ще отида сам в Бафра и ще се срещна с този Абулкасем, ако въобще съществува. Да му мисли Джиафар, ако ме е излъгал.

Така и стана. Харун Ал Рашид повери управлението в ръцете на Зебеида и везира, а той сам, без охрана, се качи на коня си и тръгна към Бафра...

Пътуването му премина без произшествия и той спря в първата странноприемница, която видя. Беше се облякъл като търговец и се представи за такъв, а още на следващата сутрин тръгна из улиците, за да събере сведения за Абулкасем. Нямаше нужда да ходи много за това. Първият човек, когото попита, веднага го информира с най-големи подробности за Абулкасем, за неговото милосърдие, за неговите ежедневни щедри дарения, благодарение на които в Бафра нямало вече нито един беден човек. Увлечен в желанието си да увери чужденеца в добродетелите на Абулкасем, човекът сам отведе халифа до вратите на дома на благородния млад човек.
- Ето, сам виждаш, вратите на дома му са отворени, - каза той, - Влез, никой досега не е излизал с празни ръце от този дом. Щедростта му е безгранична!

Халифът поблагодари на водача си и прекрачи прага на двореца. Вървеше бавно през коридорите и залите, с удивление гледаше тяхната пищност и великолепие, а от погледа му не убягна и добрия вкус, проявен в най-дребните детайли. Дворецът беше пълен с цяла армия слуги. Изглеждаха изключително добре, а те познаха по дрехите му, че е чужденец и го заобиколиха. Един от тях отиде да повика домакина. След малко към халифа се приближи млад човек, чието лице излъчваше нежност и благородство. Той беше облече с вкус, а по копринените му дрехи имаше такива едри бисери, каквито халифът никога не беше виждал.

- Добре дошъл в дома ми, чужденецо! - каза Абулкасем мило. - Мога ли да знам целта на твоето посещение?
Очарован от благородното държание на младия човек, халифът отговори:
- Твоята популярност ме доведе тук. Аз съм багдадски търговец. Минавах през Бафра и реших да се запозная с човека, прочул се най-вече с добрите си дела.
- Надявам се да не останеш разочарован - отговори Абулкасем и се усмихна.

После го заведе в една от стаите за гости и го покани да седне до него. След това заповяда на слугите да сервират обяда.

Поднесени бяха изискани ястия в съдове от масивно злато. Двадесет лакеи стояха до тях и пълнеха чашите с искрящи вина. Чуваше се невидим хор, пригласян от звуците на афра. Щом приключиха обяда, Абулкасем излезе и след малко се върна. Той носеше едно дръвче, чието стебло беше от сребро, клоните и листата от изумруди, а плодовете - от рубини. На върха на дървото бе кацнал златен паун - прекрасна изработка.
- Какво великолепно украшение! - успяда каже след известна пауза халифът.

- Това не е всичко. - каза младият човек и се усмихна
После с помощта на кехлибарена пръчка той леко тупна пауна по главата. Изведнъж паунът разпери криле и опашка и започна бавно да се върти. От него се излъчваше нежен аромат на разцъфнали рози.
- Невероятно! Невероятно... - шептеше халифът без да откъсва поглед от това чудо.
- Наистина ли го харесваш? - попита Абулкасем.
- Шегуваш ли се?! Разбира се, че ми харесва. Такова нещо виждам за първи път!

Абулкасем взе сребърното дърво и го изнесе без да каже нито дума.

"Ето, - помисли си халифът, - този човек е само привидно гостоприемен, мога да преценя по делата му. Не е чак толкова благороден, както ми го представи Джиафар. Аз харесах дървото и пауна, а той ги изнесе от страх да не би да му ги поискам."

В това време Абулкасем се върна. Редом с него вървеше един разкошно облечен лакей, който държеше в ръцете си купа, изваяна само от един рубин. Купата беше пълна с вино.
- Вкуси от това вино, гостенино, - каза Абулкасем, подавайки купата, - и ми кажи мнението си за него.

Халифът потопи устни във виното и без да се усети пресуши купата за миг, което самò по себе си говореше колко много му беше харесала почерпката. Докато подаваше изящния съд обратно към Абулкасем, с най-голяма изненада  видя, че купата пак се е напълнила. Халифът изпи виното и тя отново се напълни.
- Но това е чудо! - извика удивен той. - Това не може да бъде!
- Хареса ли ти купата? - попита Абулкасем.
Халифът отговори с куп похвали за рубинения съд, а Абулкасем отново излезе, като изведе и лакея , заедно с купата.
" О, това е вече прекалено! - си каза Харун почти ядосан. - Джиафар ме излъга и толкова по-зле за него. Неговият "благороден" Абулкасем е страшно недоверчив. И освен това - суетен, защото показва богатствата си само за да впечатлява хората."
Тъкмо се изправяше, когато Абулкасем се върна отново.
- Нима си тръгваш вече, гостенино? - попита той, - Твоето присъствие ми е толкова приятно, че бих желал да те задържа за по-дълго време. Извини ме, ако те приех малко безцеремонно и може би не съвсем както подобава...
- Напразно се самообвиняваш, - каза халифът с малко престорена любезност. - нито един крал не би могъл да окаже по-блестящо гостоприемство.

Харун Ал Рашид си тръгна, като по пътя си мислеше, колко много беше преувеличил Джиафар. Щом стигна до гостоприемницата, той забеляза, че собственика го чака на вратата.
- Господарю, - обърна се той към Харун малко смутен, - позволих си да оставя всичко изпратено за теб в тази зала. Твоята стая е прекалено тясна, за да го побере.
Недоумяващият Харун влезе в залата и се стъписа изненадан. Тя беше пълна с копринени килими, златотканни платове и цял куп още дарове, придружени от пратеници, които беше срещнал у Абулкасем. Там бяха също и дървото с пауна и момчето с рубинената купа. Същото това момче коленичи пред халифа и каза:
- Ще благоволите ли да прочетете това писмо, господарю? - и подаде на Харун един пергамент, на който Абулкасем беше написал следното:
"Благородни чужденецо, бъди така добър да приемеш моите подаръци. Онова, което харесват моите сътрапезници, не е вече мое!"
"Значи все пак Джиафар е имал право. Този човек е самото великодушие! Какво богатство има този млад човек, просто е невероятно!"

На следващият ден халифът стана рано и веднага се отправи към дома на Абулкасем. Отново бе приет топло и радушно.
- Не мога да приема всичките ти подаръци, драги Абулкасем, - каза той. - Те са наистина много красиви, но ти трябва да бъдеш по-малко разточителен, защото иначе скоро ще пропилееш всичкото си богатство!
- Не, - отговори Абулкасем и се усмихна. - Ако ти разкажа живота си, сам ще разбереш, че нямам причина да се страхувам за това.
- Ще те изслушам с удоволствие! - каза малко недоверчиво Харун. - Имам достатъчно време.

- Добре, така да бъде. - каза Абулкасем и започна разказа си:

следва продължение...