Гатанките на принцеса Турандот 2

 

...Цялата беда е в принцеса Турандот.
- Каква ти принцеса, тя сигурно е звяр! - възкликна Калаф.
- Звяр ли? Нищо подобно! Тя е най-чарованата жена на света. Всеки, който я види, се влюбва лудо в нея. Работата е в това, че тя не желае да се омъжва. Когато отблъсна тибетския принц, баща ѝ побесня, но след това тя тежко се разболя и той, при мисълта, че може да я загуби, се закле, че ще я остави сама да реши кога и за кого ще се омъжи. От този ден целият народ на Пекин проплака, защото принцесата заяви, че ще се омъжи само за този, който успее да отговори на гатанките, които тя ще му зададе пред всички сановници и преподаватели на царското училище. Ако той успее да отговори правилно, ще бъде негова съпруга, - каза тя. - Ако не успее, ще се раздели с главата си. Царят беше ужасен от думите ѝ, но трябваше да се съгласи, защото се беше заклел, а той държеше на думата си. Условията на принцесата бяха разгласени из цялото царство. Баща ѝ предполагаше, че това ще възпре част от кандидатите ѝ, но не стана така. Турандот е много умна девойка и това изкара много работа на палача, защото до момента никой не е успял да отговори на нейните загадки. Страшно е да гледаш колко млади глави падат заради капризите на едно момиче. Красотата ѝ обаче е неописуема и само това може да обясни лудостта на всички тези младежи, които не се спират дори и пред смъртта.

- Не вярвам да е чак такава красавица! - поклати глава Калаф, отвратен от жестокостта на Турандот.
- Пожелавам ти никога да не я видиш - погледна го старата жена изпод вежди, - да не загубиш и ти разсъдъка си. Ето, чувам звука на цимбалите. Това е правосъдието. Екзекуцията ще бъде тази вечер.
Любопитството поведе Калаф към двореца. Явно беше закъснял, защото чуваше насъбралите се хора да обсъждат поведението на самаркандския принц по време на обезглавяването и мъката на Идрис хан. "Човек наистина трябва да е луд, за да изпитва нежни чувства към такова чудовище." - мислеше си ногайският принц за дъщерята на хана.

Тъкмо беше поел по обратният път, когато недалеч от себе си забеляза старец с посребряла глава, който се давеше от ридания.
- Човече, мога ли да ти помогна с нещо? - съжали го Калаф.
- Не можеш да си представиш колко е страшно да гледаш със собствените си очи как умира детето, което си отгледал с такава любов! И какво ще кажа на царя на Самарканд, когато се завърна сам, без единствения му наследник?! И всичко това заради един женски портрет, заради три глупави въпроса!...

На Калаф вече му беше ясно, че това е възпитателят на загиналия принц. Не можеше да подбере утешителни  думи за този старец. Успя само да изрече:
- При всички положения този портрет е прекалено украсен от художника.
- Проклинам мига, в който моят принц го погледна! Но тя наистина е красива...
Помръкналият старец с гняв захвърли на земята малък предмет, който дотогава въртеше  между пръстите си. Зарида още по-неутешимо и се отдалечи. Калаф го изпрати с поглед.

Щом остана сам, погледна в краката си и видя, че в праха лежи портрета на момичето, заради което  се бе проляла толкова много невинна кръв. Опита се да скрие от самия себе си любопитството си. Продължаваше да смята, че художникът е преувеличил.

Без да се замисля какво прави, той се наведе и пое в ръце напрашения портрет. Още с първия допир усети пръстите му да парят. Реши да го разгледа на следващия ден, но не можа да се стърпи. Преди да си легне, поиска от хазяйката си свещ и впери очи в портрета. Вярно, че беше чул предостатъчно думи за красотата на принцесата, но точно в този миг сякаш сърцето в гърдите му замря, дъхът му спря, а за това, което виждаше, вскички думи на света биха били безкрайно слаби. Калаф едва успя да се добере до леглото си да седне. Беше втрещен, а съзнанието му беше замъглено. Ръцете му трепереха и той внезапно осъзна, че е готов да се раздели с живота си, ако не може да я има. През цялата останала нощ кръстосва из стаята си.

Сутринта старицата почука на вратата му.
- Случило ли се е нещо,  младежо? - попита тя, разтревожена от нощното му бдение. - Ядосан ли си, болен ли си? Какво те измъчва? Мога ли да ти помогна с нещо?
Калаф извади кесията, в която бяха всичките му пари, погледна старата жена и бавно изрече:
- Добра майко, определих теб за моя наследница. Конят, с който пристигнах, сега вече е твой, твои са и малкото пари, които имам.
- Какво ти става, какви ги говориш? - недоумяваше хазяйката му.
- Ще умра. - тихо отговори Калаф. - Защото едва ли ще успея да отговоря на въпросите на принцеса Турандот.
- Какво?!? - извика жената стъписана. - Не ми казвай, че и ти си се поддал на тази лудост! Синко, чуй ме! Ако на този свят за теб има нещо скъпо, ако някъде имаш майка и баща, моито мисят за теб и те чакат, заклевам те, поне заради тях, ела на себе си, откажи се от тази обречена цел. Помисли за мъката, която ще причиниш на родителите си. Но ти изобщо не ме слушаш какво ти говоря! Може би наистина е по-добре да взема парите ти. Ще ида в храма и ще се моля на боговетет да освободят от заслепението ти.

Тя така и направи. Поднесе подаръци и жертви пред олтара в храма, но щом се върна у дома, видя, че всичко е било безполезно. Боговете не бяха помогнали. Реши, че повече нищо не може да направи за спасението на Калаф.

Рано на следващата сутрин ногайският принц стоеше пред царските врати. Благородният му вид направи добро впечатление на началника на гвардията и той го попита:
- Кой сте Вие? Мога ли да Ви бъда полезен с нещо?
- Тук съм, за да отговоря на гатанките на принцесата. - кратко и лаконично отговори Калаф.
Началникът изпусна сабята си.
- Да отговориш на гатанките на принцесата?! - повтори той, зашеметен от спокойствието, с което Калаф изрече това. - Но това е невъзможно, младежо! Толкова си млад и вероятно затова толкова неразумен. Върви си с мир там, откъдето си дошъл. Достатъчно сълзи и мъка са останали в този двор. Не губи време, а си тръгвай, докато не е станало прекалено късно!

- Не! - тихо, но твърдо отговори принцът. - Дошъл съм тук, за да говоря с царя и за да се оженя за принцесата.
Напразно началникът на гвардията се опитваше да вразуми влюбения мъж.
- В такъв случай ти сам подписваш смъртната си присъда. - промърмори той и даде път на поредния побъркал се кандидат.

Калаф влезе в залата за съвещания, където Идрис хан, обкръжен от мандарините*  си, обсъждаше държавни въпроси.
- Някой знае ли кой е този младеж? - въпросът на царя беше отправен към един от министрите му.
Старият мандарин се обърна и поклати глава отрицателно. Тогава Калаф с ясен и уверен глас каза:
- Ваше Величество, моля за Вашето разрешение да бъда изслушан. Явявам се пред Вас с единствената молба да бъда причислен  към кандидатите на принцеса Турандот. Смятам, че рангът ми отговаря на нейния. Баща ми царуваше над един много силен народ.

В залата настъпи пълна тишина. Всички бяха застинали по местата си и по лицата им се четеше ужас  от чутото. Пръв от вцепенението излезе самия Идрис хан.
- Добре ли чух, младежо? Ти искаш да се ожениш за моята дъщеря?! Сигурно, обаче, не знаеш какво условие постави тя в случай, че кандидатът не успее да отговори на нейните въпроси.
- Напротив, знам много добре, - каза Калаф. - Ако отговорите ми са неверни, ще загубя главата си.
- И въпреки това настояваш? - не вярваше на ушите си ханът.
- Това, че в момента стоя пред Вас, би трябвало да говори само по себе си, че съм взел това решение. И смятам да разгадая нейните гатанки.
- Та ти идея си нямаш колко хитра е тя! - поясни ханът с просълзени очи. - Знаеш ли, изпитвам огромна симпатия към човек, дръзнал да иска ръката на моята дъщеря. Умолявам те синко, позволи ми да те наричам така, откажи се от намерението си. Тя не заслужава такава саможертва. Харесваш ми, винаги съм искал да имам син  - точно такъв! Послушай ме, смили се над себе си, над нас, не се заемай с това. Прекалено много човешка мъка видяха старите ми очи в последно време. Не искам да ставам свидетел и на твоята смърт!

- Поласакан съм от думите ви, Господарю! Уважението, което ми засвидетелствате, само ще ми вдъхне сили  в предстоящия двубой. Ако все пак умра, ще съжалявам само за две неща: че няма да мога да Ви нарека "татко"  и че няма да бъда съпруг на прекрасната Турандот. Без нея животът ми би бил половинчат.  Очите на Идрис хан замалко щяха да прелеят от напиращите сълзи, но той добре чу как решително бе потвърдил желанието си Калаф. Не издържа и се оттегли в покоите си, а молбата на младежа беше заверена от сановниците според всички изисквания на закона.

Един паж го придружи до определената за него стая в двореца. Там вече го очакваха всички учители и професори от царското училище, които по нареждане на хана трябваше да преценят  докъде се простират познанията на принца.

След този своеобразен изпит, проверяващите изказаха задоволството си от интелигентността на младия човек. Смятаха, че е достоен кандидат и тези думи малко поуспокоиха хана. И все пак, той прекара цяла нощ в молитви към божествата да подкрепят смелия мъж.

Нощта беше неспокойна и за Калаф. Споменът за родителите му малко го тревожеше, но той беше за пръв път истински влюбен и това силно чувство надделя над всичко. Сутринта, когато придружен от шестима мандарини, вървеше към парадната зала - мястото  на срещата с принцесата, го водеше една единствена мисъл: да победи в словесния двубой с Турандот, да стане неин съпруг или да умре.

Пред залата го очакваше тъпла от хора, любопитни да видят човека, решил да се съревновава с тяхната принцеса. Когато го съзряха, сред войниците и публиката се разнесе шепот:
- Колко жалко за него! Още една млада глава...

Комисията беше в пълен състав. Мандарините бяха насядали по определените за тях места. В центъра на залата беше издигнат подиум, където имаше два трона от чисто злато. Те очакваха царя и дъщеря му. Засвириха тръби, забиха барабани, напрежението нарастваше. Двама слуги повдигнаха една завеса и оттам влезе Идрис хан. На ръката му се опираше нежната, осеяна със скъпоценни гривни и пръстени ръка на принцеса Турандот.

Калаф жадно поглъщаше образа на непознатата, която само за броени часове бе решила съдбата му. Когато монархът влезе, всички присъстващи станаха и наведоха глави в знак на почит. Само Калаф остана с широко отворени очи и дръзко се взираше в принцесата. Тишината бе нарушена от един сановник, който застана до принца, обърна се към царя и с висок и ясен глас прочете молбата на чужденеца към принцесата. Не пропусна да  поясни и това, че ако не успее да отговори правилно, законът го осъжда на смърт. Щом четенето завърши, в залата се чу всеобща дълбока въздишка. Идрис хан направи полседен опит да предотврати гибелта на младежа, като му каза:
- Синко, все още не е късно да се откажеш от намерението си. Чуй какво ти казвам и не бъди така крайно настоятелен!
- Простете, господарю, но моето решение е окончателно и аз или ще се оженя за принцесата, или ще умра с ясното съзнание за това.

Тогава ханът се обърна към дъщеря си:
- В такъв случай да започваме с гатанките!...

___________________________________________________
* мандарин - висш китайски сановник, управител на област

следва продължение

Гатанките на принцеса Турандот 1

...

- Но не, не казвай нищо още, мила...Изслушай и тази приказка, която сега ще ти разкажа.
И бавачката започна отново:

Гатанките на принцеса Турандот


Калаф беше син на Тимурташ, храбрият хан на ногайските татари. Той беше умен, смел, мъжестевено красив и народът му го обожаваше. Благодарение на неговата смелост и находчивост, макар и млад на години, войската на баща му бе завоювала много победи и всички казваха, че ще стане непобедим и ще бъде повече от достоен наследник на баща си.

Един ден при хана на ногайските татари дойдоха пратеници на царя на Казмир и най-невъзмутимо поискаха от него да започне да заплаща данък на техният господар. Тимурташ беше миролюбив човек по принцип и реши да опита да води преговори, но буйният Калаф не искаше да гледа как обиждат баща му и грубо изгони пратениците. Това стана причина между двата народа да избухне война и така войниците на царя на Казмир преминаха границите на Татария. Калаф оглави ногайските войски.  Черкезите, на които ногайците, като съседи, често бяха помагали срещу техните неприятели, обещаха подкрепа. Уговориха се двете войски да се слеят, за да посрещнат заедно казмирците.

Още в първият сблъсък между враждуващите армии паднаха жертви. Калаф, начело на своите ескадрони, се биеше самоотвержено навред по бойното поле. На здрачаване ногайците вече имаха голямо надмощие над неприятелите си и бяха много доволни от себе си. На следващия ден обаче, младият главнокомандващ трябваше да отстъпи. През нощта началникът на черкезките войски беше сключил предателски договор  с царя на Казмир, който от своя страна беше обещал да освободи черкезите от данъци, ако в замяна на това черкезите се откажат от съюзничеството си с ногайците. През цялата нощ небето бе раздирано от непрекъснати гръмотевици.

Бурята улесни бягството на предателите, които безшумно се оттеглиха заедно с оръдията и багажа си.

 Калаф предусети предстоящотот си поражение, когато разбра какво се е случило. Сега войската му беше по-малобройна и изтощена от вчерашната битка. Налагаше се обаче да предприеме предстоящото сражение, за да не всее паника между войниците си. През целият ден той се сражава отчаяно. Армията започна да губи надежди и най-накрая дойде момента, в който самият Калаф трябваше да се спасява, за да не попадне в плен. Начело на своята гвардия той влезе в изключително трудна схватка с казмирците и успя да си пробие път през тях.

Без да си дава нито минута почивка, той достигна до столицата на царството и съобщи на баща си за загубата.
- Те ще бъдат безмилостни към нас. - каза угрижено старият хан. - Ще трябва да бягаме, ако наистина искаме да избегнем срама и унижението.

На всичко отгоре  Тимурташ, жена му Елмаза и Калаф се оказаха изоставени от всичките си слуги и офицери. Всеки се спасяваше сам - някои бягаха, други преминаха на страната на казмирците. Семейството на хана взе със себе си само най-нужното и най-ценното, което имаха, качиха се на конете си и потеглиха.

Дори не знаеха къде отиват или какво ги очаква. Едва успели да преминат границите на Татария, бяха нападнати от разбойници. Те им отнеха всичко, което имаха, включително и конете. Пощаден бе само животът им.

Полуголи и гладни, те стояха един срещу друг и се чудеха какво да правят.
- Трябваше да си останем в столицата. - плачеше Елмаза отчаяна. - Може би щяхме да бъдем пощадени.
- Трябваше да загина заедно с храбрите си войници. - каза старият хан.
- Не бива да губим вяра! - опита се да разведри обстановката Калаф. - Нека не се поддаваме на отчаяние. Спомнете си какво казват мъдрите хора.
- И какво казват твоите мъдри хора? - попита Елмаза през сълзи. - И какво струват техните празни думи сега, в нашето положение. Нали не те, а ние сме тези, които са загубили трона си.
- Замълчи, жено! - смъмри я Тимурташ. - Може пък да има някаква надежда за спасение. Та какво казват мъдрите хора, Калаф?
- Ами казват, че този, който е достигнал дъното на нещастието, трябва да знае, че животът е променлив и само трябва да бъде нащрек, когато съдбата му поднесе някакво решение, а оня, който е напълно щастлив и чиито мечти и желания винаги са били задоволявани, да помни, че нищо на този свят не е вечно.
- Дано е вярно това, което казват тези мъдреци, - каза Тимурташ с въздишка. - Защото по-голямо нещастие от нашето сега едва ли има. Аз не знаех какво е глад и жажда. Е, сега зная.
- Аз също, - продължаваше да хлипа Елмаза. - И къде ще отидем сега? Не познаваме пътищата и сигурно ще си умрем тук. Ето виж, даже Калаф ни изоставя!

Младият принц действително се беше отдалечил, но той само се оглеждаше за път, по който да поемат, за да спести на родителите си допълнителни мъки и страдания. Търсенето се увенча с успех  и най-после пред него се откри равнина с многобройни овощни дървета, които сякаш приканваха изморените пътници и им предлагаха своите сочни плодове. Наблизо имаше и чешма, от която шуртеше бистра, студена вода.

Калаф се върна тичешком при родителите си и извика въодушевен:
- Майко, татко, да вървим! Струва ми се, че наблизо има град.
- Град ли? - попита Тимурташ. -  Може би там ще намерим подслон. Сине, хвани другата ръка на майка си, за да вървим по-бързо.
Плодовете и водата възстановиха силите на нещастниците. Те тръгнаха по-уверено и стигнаха до първите къщи на града. Там срещнаха един старец, който се смили над тях, прибра ги в къщата си и им предложи да препсят в дома му, за което те бяха безкрайно благодарни.

Сутринта стопанинът им поднесе скромна, но обилна закуска. И докато те жадно поглъщаха храната, той внимателно ги наблюдаваше.
- Вчера не ви попитах кои сте, но сега е време да го направя, за да не нарушавам законите на града. - каза предпазливо старецът. - Тази сутрин бе издадена заповед , според която се забранява на жителите  да дават подслон на ногайския хан.

След тези думи лицата на семейството пребледняха. Това не убягна от очите на стареца и като ги изгледа още по-критично, само добави:
- Мисля, че повече нищо не мога да направя за вас. Въпреки че съм стар, аз все още обичам живота и сега съм принуден да ви помоля да напуснете дома ми. Вземете тази кесия. Това е част от моите спестявания. Предлагам ви ги вместо подслон. Вземете ги и си вървете с мир!
- О, благородни човече, - каза Калаф, който беше загрижен най-вече за майка си, - Аз съм принуден да приема тези пари, само за да мога да облекча изгнаничеството на моите родители. Ако съдбата се смили над нас, един ден ще ти изплатя дълга.
- Върви си с мир, млади човече! - повтори старецът с тих глас.

Приготви им храна, даде им дрехи и ги изпрати.
Семейството отново бе на път. Старият хан и съпругата му се чувстваха все по-зле, а Калаф едва успяваше да ги подкрепя и окуражава. Вървяха боси, обувките им се бяха изпокъсали по дългия път, останали им бяха само парите от стареца. Пазеха ги най-грижливо, защото имаше много време, докато стигнат до племето на берласите, където се надяваха да намерят убежище.

Но и тези пари свършиха. Калаф вече мислече, че ще се наложи да проси, но не след дълго все пак достигнаха до столицата на берласите. Отседнаха в единствената странноприемница.

Там ги взеха за скитници и ги гледаха съмнително. Но Елмаза беше така изнемощяла, че решиха да се смилят над тях и им направиха място. Собственикът предложи на Калаф да си намери работа, за да може да заплати разноските на родителите си.
- Ти си здрав и силен, - каза му той, - Защо не станеш хамалин. Това ще може да осигури прехраната ви. Всъщност, прави каквото искаш, но не искам да се мотаеш тук без работа и да мислиш, че ще получите всичко наготово.

Калаф беше решен да се заеме с каквото и да било, за да помогне на родителите си. Но хамали имаше много, а неща за пренасяне - малко. Напразно се луташе с часове и търсеше клиенти. Накрая заскита по полето. Там седна под едно дърво угрижен и въздъхна тежко. След около час заспа и само така си поотдъхна от бремето на безпокойството.

Събуди го крясък на птица. Когато отвори очи, той учуден видя до себе си един хубав сокол с разноцветни пера и огърлица от сребърни листа, осеяна с диаманти, топази и рубини.

Соколът го гледаше втренчено.
- Какво правиш тук, хубава птицо? - попита Калаф на глас, сякаш соколът можеше да го разбереи да му отговори.
Той му протегна ръка. "Тази птица принадлежи на някой тукашен господар, - помисли си Калаф, - Най-вероятно се е заблудила. Може би ще получа някакво възнаграждение, ако я занеса на притежателя му". Тръгна без да губи време.

В града го посрещнаха с радостни възгласи. Ханът на Берлас, Алингер, беше загубил сокола си предния ден и беше отчаян от загубата на любимеца си и го търсеше усилено. Радостта му, естествено, нямаше граници, когато въведоха при него Калаф с птицата на ръце.
- Кой си ти, млади човече? - попита ханът, - И кажи, как бих могъл да ти се отблагодаря?
- Аз съм син на търговец, - отговори предпазливо Калаф, - Но в момента съм без работа и семейството ми е в затруднение.
- Добре, това може да се промени, - каза ханът усмихнат. - Аз се заклех да дам три неща, по избор, на този, който ми донесе сокола обратно. Сега е твоят момент. Искай!
- Родителите ми имат нужда от подслон...
- Така да бъде, - каза ханът, - Това е първото ти желание.
- Добра работа би ми свършил един здрав кон, обуздан и оседлан, - допълни свенливо Калаф.
- Приема се, имаш го.
- И последно, амо е възможно, малка сума пари, подходящо облекло и сабя. - завърши младият мъж.
- Всичко е много лесно изпълнимо. Но моето предложение, млади момко, е да постъпиш в моята гвардия. Какво ще кажеш?

За момент Калаф се почувства некомфортно. Гордостта му не му позволяваше да бъде подчинен, след като е оглавявал армията на цяло царство. Но мисълта за родителите му го върна към реалността. Деликатно си премълча, но отговори:
- Поласкан съм от честта, която ми оказвате, но аз обичам да пътувам. Това ми е в кръвта.
- Ще уважа желанието ти. Но ако някой ден обаче ти омръзне да обикаляш чужди земи, знай, че спокойно можеш да се върнеш тук и ще бъдеш добре дошъл. Винаги ще се намери място за теб!

Калаф учтиво благодари за щедростта на Алингер и побърза да съобщи на родителите си за предстоящата промяна. А и ханът вече се беше разпоредил. Щом узна за намеренията на сина си, Тимурташ се натъжи, но не каза нищо, защото знаеше, че няма право да застава на пътя му. Той го благослови и изпрати, като дълго гледа след него.

След изморителен и дълъг път, Калаф пристигна в Пекин. Там отседна в дома на много мила и гостоприемна жена, която живо се интересуваше от съдбата му.

Тя му показа града и мъдро го посъветва как да се справи с нравите на тамошните хора. Един ден Калаф се върна озадачен в новия си дом и попита старицата:
- Какво се е случило в града? Всички са натъжени, вървят с наведени глави и си шептят.
- Да, зная, - въздъхна старата жена. - Това е така, защото тази нощ ще бъде обезглавен младият принц на Самарканд.
- Но защо ще правят това, майко? Нима той е извършил някакво престъпление?
- Не, разбира се. Работата е в това, че той е поискал да се ожени за принцеса Турандот, дъщерята на Идрис хан.
- Какво? - озадачен каза Калаф. - Нима тук предложебието за женитба се счита за престъпление? Значи Идрис хан е кръвожаден тиранин!
- Не! Нашият господар е безкрайно добър човек, - обясни старицата. - Цялата беда е в принцеса Турандот...

следва продължение

Съкровището 5

...
"Какво става с мен?!" - помисли си той обезпокоен.
Не след дълго вече не можеше и да си отговори. Лежеше насред пътя блед и неподвижен.
Сутринта минувачите го разпознаха и везирът,който се беше запътил на молитва и уж случайно минаваше по тази улица, се престори на дълбоко потресен:

- О, нееее, бедният Абулкасем! Не може да бъде! Та снощи той ми беше гост и верно, че малко попрекали с пиенето, но не очаквах да го видя мъртъв след такава пищна вечер! Ей, чудно нещо е човешкият живот - днес те има, утре те няма!

Лицемерно натъженият везир едва не разплака тълпата. Всички мислеха, че тази нелепа смърт е сложила край на едно неподправено мъжко приятелство. Везирът изтри сълзите от очите си и каза:
- Аз ще го погреба! Моят свиден приятел ще почива в гробницата на моите прадеди. А когато умра и аз, нашите останки ще бъдат отново заедно.

Погребението на Абулкасем беше тържествено. Целият град потъна в мъка. Начело на траурното шествие вървеше везирът Абалфата. Тялото на неговия "скъп приятел"  беше положен в ковчег от абанос и кехлибар. Оплаквачки скубеха косите си с пронизителни викове и придаваха на печалното шествие още по-мрачен вид. Често се чуваха и риданията на везира. Нажалената тълпа плачеше тихо, но поне нейната скръб беше истинска.

Когато погребалната церемония свърши, везирът се върна с всички останали в града. Но през нощта, придружен от неколцина роби, той се върна при гроба на Абулкасем. Заповяда на робите да извадят тялото и да го измият с топла вода. След малко Абулкасем отвори очи.

- Къде съм? - попита той виждайки около себе си разни хора и дървета и...гробове?! - О, това ти ли си, господин Абалфата? За бога, къде се намирам? Какво е това място?!
- Брей че си бил любопитен, Абулкасем! - отговори с насмешка везирът. - Не ти, а аз ще задавам въпросите! И ще бъда кратък. Къде е съкровището?

Изведнъж Абулкасем разбра цялото коварство на везира. Изненадата му се смеси с възмущение.
- Ах ти, лицемерник! Какво си въобазяваш, че ме изплашиш ли? Нищо няма да ти кажа! Заклевам се, че дори да изцедиш кръвта ми капка по капка, пак нищо няма да узнаеш от мен! Нищо няма да влезе в омърсените ти ръце!
- Глупав дърдорко! - изруга Абалфата. - Говориш така, но не знаеш колко далеч мога да стигна в преследване на целите си и на какво съм способен да те подложа! Хей, роби, грабвайте тоягите и го бийте, докато проговори! Който бие най-добре, ще получи по един златен цехин!

Робите се втурнаха към нещастника и започнаха да го налагат с бичове, изплетени от лъвска кожа, като се напреварваха, за да заслужат наградата.
След двадесетина удара Абулкасем само пое дъх  и с видими усилия успя да проговори:
- Нищо няма да ти кажа! - и припадна.

Везирът страшно се ядоса, но на този етап нищо повече не можа да направи. Затова се обърна към подчинените си.
– Ще продължим утре. Но с нагорещени железа. Прахчето, което му изсипах снощи в чашата все още му действа май. Но ние ще го освежим! - добави той със злокобна усмивка.

Абулкасем дойде на себе си чак след два часа. Нечии здрави ръце отново го вадеха от ковчега. Над главата му отново бяха надвесени някакви лица. Но за голяма негова изненада, в погледите на тези лица той прочете състрадание.
- Зле ли ти е? - запита един глас, който му се стори много познат. - Не се страхувай, ние сме приятели.
- Усещам разликата, - прошепна тихо Абулкасем. - Но кои сте вие?
Той бавно повдигна глава. Трима души съвсем внимателно се опитваха да го извадят от смъртното му легло. В единия от тях той разпозна един от робите, които само преди няколко часа му бяха нанесли жесток побой по заповед на Абалфата. Другото лице беше на млад, добре изглеждащ мъж, когото не познаваше. А щом видя третото лице, което беше махнало булото, за да вижда по-добре, той дори намери сили да се усмихне.

 

- Моята посетителка! - възкликна, но и веднага замлъкна, за да не издаде повече.
- Точно така, господине, - каза младото момиче. - Аз бях тази, която една вечер смути твоето спокойствие. А това е моят годеник, Авмир, на когото разказах за твоето гостоприемство и разбиране. От признателност, той пожела да ме придружи сега и да ми помогне да те спасим.
- Но кои всъщност сте вие? - попита Абулкасем, който се беше поизправил, но замалко да рухне, ако не го бяха подкрепили Авмир и роба.
- Аз съм Балкис и съм дъщеря на везира Абалфата, - каза смутено младото момиче. - Щом разбрах, че баща ми се кани да сложи ръка на твоето съкровище и узнах за смъртта ти, веднага ми мина през ум, че тук има нещо нередно. С помощта на няколко украшения подкупих този роб и той ми даде ключа за гробницата. Споделих всичко това с княз Авмир и двамата с него незабавно тръгнахме насам. И май дойдохме тъкмо навреме.
 - Мисля, че час по-скоро трябва да се махнем оттук, - каза Авмир. - Предлагам ти да ми погостуваш, докато те търсят.

Така и направиха. Върнаха се в Бафра. Княз Авмир скри Абулкасем в собствената си стая. Конници се бяха разпръснали във всички посоки, за да го издирват. Везирът беше побеснял от гняв, когато намери гробницата празна. Всичките му подчинени бяха вдигнати на крак да го издирват. Докато царят на Бафра и везира му преминаваха през всички степени на страх и надежда, куриер на Харун Ал Рашид пристигна в Багдад с печалната вест за смъртта на Абулкасем.  Това порази халифа и той дълго време не можа да продума, смазан от мъка.
- О, небеса... - успя само да каже. -  Как е възможно?! Искам всички подробности около тази смърт!
Докато куриерът преповтаряше всичко, което бе чул в Бафра, Харун вече беше обвзет от съмнения.
- Не, не вярвам в това така наречено приятелство. Напротив, доколото си спомням, Абулкасем го смяташе за сребролюбец и отношенията им се простираха дотам, че той му плащаше, за да си подсигури спокойствието. И странно...не може да е съвпадение тази смърт точно когато уволних царя на Бафра и везирът му. Не, не , тук има нещо нередно. Джиафар, събери десет хиляди конници и тръгвай за Бафра. Арестувай тези двамата и ми ги доведи!

Джиафар се зарадва, че може да направи нещо в името на правдата и побърза да сформира войската.

Но новината за неговото настъпление го беше изпреварила. Страхувайки се от правосъдие, царят на Бафра вече беше въоръжил гвардията си и я изпрати да посрещне войската на Джиафар. В покрайнините на града се завърза жестока битка, в която бунтовниците все пак претърпяха поражение. Царят на Бафра беше убит, а везира Абалфата пленен. В момента, в който Джиафар влизаше победоносно в столицата, Абулкасем влизаше в града по друг път. След безплодните усилия на царя на Бафра да го залови,  княз Авмир реши, че неговият гост е готов да поеме своя път. Той му подари един кон и кесия със златни цехини и извеждайки го на пътя за Багдад, му каза:
- Когато пристигнеш, представи се на великия Джиафар и му предай моите поздрави. Той е спарведлив човек и аз го помня само с добро. Не се и съмнявам, че ще те приеме достойно.
- Не знам как да ти се отблагодаря! - каза Абулкасем и дружески здраво стисна ръката на младия княз.
- Не ти, аз съм ти задължен! Считай услугата ми като отговор на твоята почтеност! Надявам се пътищата ни все някога отново да се пресекат.

Абулкасем пристигна безпрепятствено до Багдад. Първата му грижа бе да отиде до двореца на халифа и да намери някой, който да го въведе при Джиафар. Учудването му нямаше граници, когато срещна младият паж, когото някога беше подарил на своя любезен гост, багдадския търговец.
- Как си попаднал тук? - попита го той. - Да не би търговецът да те е продал на халифа?!
- Не, господарю, - усмихна се пажът и му целуна ръка. - Ти ме даде на самият халиф.
След няколко минути Абулкасем вече беше в прегръдките на Харун Ал Рашид. Чувстваше се малко неудобно, когато си даде сметка, че се бе държал малко фамилиарно с великия владетел и същевременно се радваше, че отново го вижда. Свързваха ги топли спомени.
- Не мога да повървам, че отново те виждам, скъпи Абулкасем, - извика халифът. - Ще ме напуснеш само когато дойде време да заемеш престола на Бафра. Да, това е моето желание. Няма по-достойни ръце за този скиптър от твоите. Но нека първо закусим заедно и си спомним за времето, прекарано съвместно в Бафра.
- Господарю, има чувството, че губя разсъдъка си! Само преди няколко дни лежах в гроб, бях изтезаван от безжалостни роби, а сега седя до най-великия владетел на земята и на всичко отгоре, той ми говори като най-близък приятел!
- И скоро ще поздравиш моята Зебеида, - завърши вместо него усмихнатия халиф. - Искам да те запозная с нея. Да вървим още сега!

Абулкасем тръгна след халифа, а щом стигнаха до вратата, пред тях се разкри прекрасна гледка. Зебеида беше подпряла брадичката си с ръка и всички около нея слушаха замечтано една млада робиня, която пееше и свиреше на афра.

Халифът се наведе към Абулкасем и му прошепна на ухото:
- Какъв невероятен глас има тази робиня. И колко очарователна е тя. Бога ми, ако това момиче не те накара да забравиш твоята Дардане, да не съм халиф!

Изведнъж пред очите на Харун се разигра странна сцена. Абулкасем беше вперил очи в робинята, цялото му същество излъчваше безмерна радост, а след миг той се стропли на земята в безсъзнание. Настъпи суматоха. Харун, който не успя да проумее, че младежът припадна от радост, се суетеше над него притеснен. В следващия миг младата робиня се хвърли върху Абулкасем и също се свлече до него в безсъзнание. Всички бяха обхванати от паника. Втурнаха се към тях, за да ги свестяват.
- Дардане, скъпа моя Дардане! - промълви следмалко Абулкасем и започна да обсипва с целувки ръцете на младата робиня. - Господи, аз те намерих! Ти си жива! Боже мой, толкова  дълго те оплаквах!
- Аз също те оплаквах, скъпи! - каза Дардане през сълзи и се хвърли в краката на Зебеида.
- Мила господарке, прости ми  това, което виждаш, но аз толкова дълго страдах сама за човек, когото обичам...
- Но как успя да оцелееш във водите на Нил, Дардане? - попита поуспокоен Харун Ал Рашид, който вече разбираше какво става около него.
 В това време Зебеида прегърна Дардане и тихо я заутешава.
- Един рибар ме спаси, - обясни момичето. - Течението на реката ме довлече до неговите мрежи. Дълго време се криех, а после той ме предаде на един търговец на роби, опасявайли се от неприятностите, които можех да му навлека. Търговецът обаче искаше такава вискока цена за мен, че никой не желаеше да ме купи. Едва в Багдад имах късмета да бъда откупена от твоята славна съпруга.

- Мила, - обърна се усмихнта Харун към Зебеида, - предчувствам, че ще се наложи да се разделите с твоята любимка и да я предадеш в ръцете на бъдещия ѝ съпруг!
- На драго сърце, - каза Зебеида. - А аз ще дам и зестра. Само като си помисля какви страдания е причинила и на двамата раздялата им.
- А аз, - добави великодушния Харун, - ще пусна едно царство в кошницата за сватбени подаръци.
Започнаха сватбените приготовления. Три дни и три нощи продължиха веселията. Всичко това съвпадна с победосносното завръщане на Джиафар, който водеше със себе си пленения Абалфата.
- Този коварен злодей да бъде предаден на палача! - разпореди се Харун. - Но нека, преди да умре, да види на главата на Абулкасем короната на Бафра. Заповядвам коронацияата да стане още днес!

Но Абулкасем падна на колене пред него със следната молба:
- Ваше Величество, умолявам Ви, нека бъде пощаден живота на Абалфата. Не искам още първите дни на моето щастие да бъдат помрачени от нечия смърт, колкото и справедлива да е тя. И ако позволите, имам още едно желание. Дайте короната на Бафра на княз Авмир. Той я заслужава.
- А за себе си какво ще поискаш? - попита го халифът.
- Аз ли? - прошепна тихо Абулкасем и стисна ръката на Дардане, - Аз искам само само да бъда щастлив.

*************

- Ето една истинска, вярна мъжка любов, нали, княгиньо? - попита бавачката и се усмихна на Фарукназ, която топло я прегърна...
- Но не, не казвай нищо още, мила...Изслушай и тази приказка, която сега ще ти разкажа.
И бавачката започна отново:

Гатанките на принцеса Турандот

следва продължение