- Какво ти става, жено? Не ти ли бяха достатъчни моите бащински страдания, та сега посягаш и на царството ми? Проклинам денят, в който те видях, проклет да е деня, в който ти плени сърцето ми, за да го разбиеш след това! Твоята жестокост причини смъртта на децата ми, а сега погубва и народа ми. Сега как ще изхраня войската си? Нали така всички ще измрат от глад, как можа да ми сториш това?!
- О, колко съжалявам!... - изрече просото Шехеристани и от очите и се търкулнаха две едри сълзи.
Тези сълзи, първите нейни сълзи, уталожиха малко гнева му. Той за пръв път я виждаше да плаче.
- Малко е късно да се разкайваш, - каза той. Сълзите ти не са в състояние да поправят стореното зло. Ще загубя царството си така, както загубих и децата си. Само не разбирам, какво толкова сторих, за да ми причиняваш всичко това?
Царицата продължаваше да плаче. Най сетне успя да поеме дълбоко дъх и да каже:
-Нима не разбираш, царю? Аз плача за нашата раздяла. Сега трябва да те напусна, защото въпреки клетвата си, ти ме упрекна, осъди моите постъпки. Законът на духовете е строг и аз трябва да го спазя.
- Да ме напуснеш? - недоумяваше царят.
- Да, ти очевидно се усъмни в мен. Мислиш, че съм хвърлила синът ни в огъня? А това е измама за твоите човешки очи. Аз само предадох детето ни в ръцете на неговите възпитатели, които ще го подготвят да бъде достоен наследник. Кучето, което отнесе нашата прекрасна Балкис е фея, която ще ѝ предаде всички знания и умения, необходими за една принцеса на духовете. Аз доведох тук нашите деца днес, за да ги прегърнеш. Виж колко са пораснали...
Рузваншад беше объркан, но нададе вик на безумна радост. Децата излязоха от паланкина и се хвърлиха в обятията му. Замаяният цар целуна розовите им бузки и се обърна отново към жена си:
- Царице моя, - каза той развълнувано, - прости ми, че се усъмних в мъдростта ти. Заради щастието, което сега ми поднасяш, аз ти прощавам греха, който направи, като унищожи провизиите на войските ми. Аз...
Шехеристани го прекъсна:
- Няма какво да ми прощаваш! Аз спасих армията ти, човече! Погледни твоят везир Велѝ как трепери сега, след като беше толкова разярен преди малко. Той е получил сто хиляди мери от царя на моголите, за да отрови храната и питиетата на твоята войска.
- Да отрови?! - царят звучеше ужасèн.
- Да! Повикай го тук и сам се увери в това!
Рузваншад направи знак на Велѝ да се приближи. Везирът бе силно пребледнял, въпреки намерението му да изглежда спокоен.
- Научих, че си се опитал да отровиш армията ми, Велѝ. Вярно ли е това? - извика царят разгневен.
- Аз?! - каза Велѝ с престорена невинност. - Аз, който съм Ви толкова предан? Каква е тази басня? Кой Ви наговори тези измислици?
Царицата се наведе, взе напососки едно ненапълно разсипана делва и един чувал, в който беше останало малко ориз и каза:
- Заповядай му да пие от този нектар и да хапне от ориза!
Велѝ пребледня още повече и отговори:
- Сега не съм гладен!
- Добре, пийни тогава малко от това вино! - каза царицата.
- Не ми се пие! - прошепна все по-колебливо везирът.
- Заповядвам ти да пиеш! - извика Рузваншад, който като видя как трепери везирът, вече не се и съмняваше във вината му. - Пий или ще заповядам на оръженосеца ми да ти отсече главата!
В очите на везира се четеше ужас. Той бавно протегна ръка към делвата и я поднесе към устата си. Едва докоснало устните му, винoто подейства на секундата и той се строполи безжизнен на земята.
- О, скъпа, - обърна се към съпругата си царят, - ти спаси живота на всички ни! Не знам как да ти се отблагодаря! Зная, че ще загубим битката, защото нямаме провизии. Войската ми ще гладува, но...
- Не, - каза Шехеристани с все същия тъжен глас, - войската няма да гладува, защото врагът ви е запасен с двойно колочество провизии. И той е съвсем близо до нас, макар вие да не подозирате това. Атакувайте още тази нощ, разбийте ги и вземете провизиите им. Чувате ли този шум, наподобяващ далечна гръмотевица? Това са те - моголските войски. Вървете на бой! Вие ще победите!
Царят, окуражен от своята съпруга, целуна за последн път децата си, скочи на коня си и поведе офицерите си.
- Напред към врага!
В същият момент на хоризонта се показа гора от неприятелски копия. Царят застана начело на конниците и се впуснаха в атака. Моголите бяха храбри войници, но не устояха на устрема на Рузваншад и неговата армия. След няколко часа полето бе осеяно с поразените врагове, а посраменият моголски цар бягаше някъде далеч с малка група негови офицери, успели случайно да се спасят. Царят на Китай се спусна към Шехеристани, която, застанала неподвижно до своя паланкин, през цялото време наблюдаваше сражението.
- Ние победихме благодарение на теб, скъпа. - извика Рузваншад, опиянен от радост. - Моля те, прости моите обидни съмнения. Това никога повече няма да се повтори! Всяка твоя дума ще бъде за мен закон...
- Сбогом, царю. - отговори Шехеристани, въздъхвайки и отдръпвайки ръцете си от ръцете на своя съпруг. Вече ти обясних, ти по своя вина ме загуби, загуби и децата си. Такъв е законът! И това е нашата последна среща!
- Но това е невъзможно! - почти проплака царят и обхвана Шехеристани в обятията си. - Нищо вече неможе да ни раздели. Никому не яе позволя да ви отнеме от мен!
- Сбогом! - повтори разплакана царицата.
И в същият миг Шехеристани, принцовете, гвардейците и паланкините изчезнаха по необясним начин....
следва продължение ...
Човешките тълкувания...
ОтговорИзтриванеМного хубава приказка. Очаквам си продължението.
:)
ОтговорИзтриванеще, ще...