Съкровището 5

...
"Какво става с мен?!" - помисли си той обезпокоен.
Не след дълго вече не можеше и да си отговори. Лежеше насред пътя блед и неподвижен.
Сутринта минувачите го разпознаха и везирът,който се беше запътил на молитва и уж случайно минаваше по тази улица, се престори на дълбоко потресен:

- О, нееее, бедният Абулкасем! Не може да бъде! Та снощи той ми беше гост и верно, че малко попрекали с пиенето, но не очаквах да го видя мъртъв след такава пищна вечер! Ей, чудно нещо е човешкият живот - днес те има, утре те няма!

Лицемерно натъженият везир едва не разплака тълпата. Всички мислеха, че тази нелепа смърт е сложила край на едно неподправено мъжко приятелство. Везирът изтри сълзите от очите си и каза:
- Аз ще го погреба! Моят свиден приятел ще почива в гробницата на моите прадеди. А когато умра и аз, нашите останки ще бъдат отново заедно.

Погребението на Абулкасем беше тържествено. Целият град потъна в мъка. Начело на траурното шествие вървеше везирът Абалфата. Тялото на неговия "скъп приятел"  беше положен в ковчег от абанос и кехлибар. Оплаквачки скубеха косите си с пронизителни викове и придаваха на печалното шествие още по-мрачен вид. Често се чуваха и риданията на везира. Нажалената тълпа плачеше тихо, но поне нейната скръб беше истинска.

Когато погребалната церемония свърши, везирът се върна с всички останали в града. Но през нощта, придружен от неколцина роби, той се върна при гроба на Абулкасем. Заповяда на робите да извадят тялото и да го измият с топла вода. След малко Абулкасем отвори очи.

- Къде съм? - попита той виждайки около себе си разни хора и дървета и...гробове?! - О, това ти ли си, господин Абалфата? За бога, къде се намирам? Какво е това място?!
- Брей че си бил любопитен, Абулкасем! - отговори с насмешка везирът. - Не ти, а аз ще задавам въпросите! И ще бъда кратък. Къде е съкровището?

Изведнъж Абулкасем разбра цялото коварство на везира. Изненадата му се смеси с възмущение.
- Ах ти, лицемерник! Какво си въобазяваш, че ме изплашиш ли? Нищо няма да ти кажа! Заклевам се, че дори да изцедиш кръвта ми капка по капка, пак нищо няма да узнаеш от мен! Нищо няма да влезе в омърсените ти ръце!
- Глупав дърдорко! - изруга Абалфата. - Говориш така, но не знаеш колко далеч мога да стигна в преследване на целите си и на какво съм способен да те подложа! Хей, роби, грабвайте тоягите и го бийте, докато проговори! Който бие най-добре, ще получи по един златен цехин!

Робите се втурнаха към нещастника и започнаха да го налагат с бичове, изплетени от лъвска кожа, като се напреварваха, за да заслужат наградата.
След двадесетина удара Абулкасем само пое дъх  и с видими усилия успя да проговори:
- Нищо няма да ти кажа! - и припадна.

Везирът страшно се ядоса, но на този етап нищо повече не можа да направи. Затова се обърна към подчинените си.
– Ще продължим утре. Но с нагорещени железа. Прахчето, което му изсипах снощи в чашата все още му действа май. Но ние ще го освежим! - добави той със злокобна усмивка.

Абулкасем дойде на себе си чак след два часа. Нечии здрави ръце отново го вадеха от ковчега. Над главата му отново бяха надвесени някакви лица. Но за голяма негова изненада, в погледите на тези лица той прочете състрадание.
- Зле ли ти е? - запита един глас, който му се стори много познат. - Не се страхувай, ние сме приятели.
- Усещам разликата, - прошепна тихо Абулкасем. - Но кои сте вие?
Той бавно повдигна глава. Трима души съвсем внимателно се опитваха да го извадят от смъртното му легло. В единия от тях той разпозна един от робите, които само преди няколко часа му бяха нанесли жесток побой по заповед на Абалфата. Другото лице беше на млад, добре изглеждащ мъж, когото не познаваше. А щом видя третото лице, което беше махнало булото, за да вижда по-добре, той дори намери сили да се усмихне.

 

- Моята посетителка! - възкликна, но и веднага замлъкна, за да не издаде повече.
- Точно така, господине, - каза младото момиче. - Аз бях тази, която една вечер смути твоето спокойствие. А това е моят годеник, Авмир, на когото разказах за твоето гостоприемство и разбиране. От признателност, той пожела да ме придружи сега и да ми помогне да те спасим.
- Но кои всъщност сте вие? - попита Абулкасем, който се беше поизправил, но замалко да рухне, ако не го бяха подкрепили Авмир и роба.
- Аз съм Балкис и съм дъщеря на везира Абалфата, - каза смутено младото момиче. - Щом разбрах, че баща ми се кани да сложи ръка на твоето съкровище и узнах за смъртта ти, веднага ми мина през ум, че тук има нещо нередно. С помощта на няколко украшения подкупих този роб и той ми даде ключа за гробницата. Споделих всичко това с княз Авмир и двамата с него незабавно тръгнахме насам. И май дойдохме тъкмо навреме.
 - Мисля, че час по-скоро трябва да се махнем оттук, - каза Авмир. - Предлагам ти да ми погостуваш, докато те търсят.

Така и направиха. Върнаха се в Бафра. Княз Авмир скри Абулкасем в собствената си стая. Конници се бяха разпръснали във всички посоки, за да го издирват. Везирът беше побеснял от гняв, когато намери гробницата празна. Всичките му подчинени бяха вдигнати на крак да го издирват. Докато царят на Бафра и везира му преминаваха през всички степени на страх и надежда, куриер на Харун Ал Рашид пристигна в Багдад с печалната вест за смъртта на Абулкасем.  Това порази халифа и той дълго време не можа да продума, смазан от мъка.
- О, небеса... - успя само да каже. -  Как е възможно?! Искам всички подробности около тази смърт!
Докато куриерът преповтаряше всичко, което бе чул в Бафра, Харун вече беше обвзет от съмнения.
- Не, не вярвам в това така наречено приятелство. Напротив, доколото си спомням, Абулкасем го смяташе за сребролюбец и отношенията им се простираха дотам, че той му плащаше, за да си подсигури спокойствието. И странно...не може да е съвпадение тази смърт точно когато уволних царя на Бафра и везирът му. Не, не , тук има нещо нередно. Джиафар, събери десет хиляди конници и тръгвай за Бафра. Арестувай тези двамата и ми ги доведи!

Джиафар се зарадва, че може да направи нещо в името на правдата и побърза да сформира войската.

Но новината за неговото настъпление го беше изпреварила. Страхувайки се от правосъдие, царят на Бафра вече беше въоръжил гвардията си и я изпрати да посрещне войската на Джиафар. В покрайнините на града се завърза жестока битка, в която бунтовниците все пак претърпяха поражение. Царят на Бафра беше убит, а везира Абалфата пленен. В момента, в който Джиафар влизаше победоносно в столицата, Абулкасем влизаше в града по друг път. След безплодните усилия на царя на Бафра да го залови,  княз Авмир реши, че неговият гост е готов да поеме своя път. Той му подари един кон и кесия със златни цехини и извеждайки го на пътя за Багдад, му каза:
- Когато пристигнеш, представи се на великия Джиафар и му предай моите поздрави. Той е спарведлив човек и аз го помня само с добро. Не се и съмнявам, че ще те приеме достойно.
- Не знам как да ти се отблагодаря! - каза Абулкасем и дружески здраво стисна ръката на младия княз.
- Не ти, аз съм ти задължен! Считай услугата ми като отговор на твоята почтеност! Надявам се пътищата ни все някога отново да се пресекат.

Абулкасем пристигна безпрепятствено до Багдад. Първата му грижа бе да отиде до двореца на халифа и да намери някой, който да го въведе при Джиафар. Учудването му нямаше граници, когато срещна младият паж, когото някога беше подарил на своя любезен гост, багдадския търговец.
- Как си попаднал тук? - попита го той. - Да не би търговецът да те е продал на халифа?!
- Не, господарю, - усмихна се пажът и му целуна ръка. - Ти ме даде на самият халиф.
След няколко минути Абулкасем вече беше в прегръдките на Харун Ал Рашид. Чувстваше се малко неудобно, когато си даде сметка, че се бе държал малко фамилиарно с великия владетел и същевременно се радваше, че отново го вижда. Свързваха ги топли спомени.
- Не мога да повървам, че отново те виждам, скъпи Абулкасем, - извика халифът. - Ще ме напуснеш само когато дойде време да заемеш престола на Бафра. Да, това е моето желание. Няма по-достойни ръце за този скиптър от твоите. Но нека първо закусим заедно и си спомним за времето, прекарано съвместно в Бафра.
- Господарю, има чувството, че губя разсъдъка си! Само преди няколко дни лежах в гроб, бях изтезаван от безжалостни роби, а сега седя до най-великия владетел на земята и на всичко отгоре, той ми говори като най-близък приятел!
- И скоро ще поздравиш моята Зебеида, - завърши вместо него усмихнатия халиф. - Искам да те запозная с нея. Да вървим още сега!

Абулкасем тръгна след халифа, а щом стигнаха до вратата, пред тях се разкри прекрасна гледка. Зебеида беше подпряла брадичката си с ръка и всички около нея слушаха замечтано една млада робиня, която пееше и свиреше на афра.

Халифът се наведе към Абулкасем и му прошепна на ухото:
- Какъв невероятен глас има тази робиня. И колко очарователна е тя. Бога ми, ако това момиче не те накара да забравиш твоята Дардане, да не съм халиф!

Изведнъж пред очите на Харун се разигра странна сцена. Абулкасем беше вперил очи в робинята, цялото му същество излъчваше безмерна радост, а след миг той се стропли на земята в безсъзнание. Настъпи суматоха. Харун, който не успя да проумее, че младежът припадна от радост, се суетеше над него притеснен. В следващия миг младата робиня се хвърли върху Абулкасем и също се свлече до него в безсъзнание. Всички бяха обхванати от паника. Втурнаха се към тях, за да ги свестяват.
- Дардане, скъпа моя Дардане! - промълви следмалко Абулкасем и започна да обсипва с целувки ръцете на младата робиня. - Господи, аз те намерих! Ти си жива! Боже мой, толкова  дълго те оплаквах!
- Аз също те оплаквах, скъпи! - каза Дардане през сълзи и се хвърли в краката на Зебеида.
- Мила господарке, прости ми  това, което виждаш, но аз толкова дълго страдах сама за човек, когото обичам...
- Но как успя да оцелееш във водите на Нил, Дардане? - попита поуспокоен Харун Ал Рашид, който вече разбираше какво става около него.
 В това време Зебеида прегърна Дардане и тихо я заутешава.
- Един рибар ме спаси, - обясни момичето. - Течението на реката ме довлече до неговите мрежи. Дълго време се криех, а после той ме предаде на един търговец на роби, опасявайли се от неприятностите, които можех да му навлека. Търговецът обаче искаше такава вискока цена за мен, че никой не желаеше да ме купи. Едва в Багдад имах късмета да бъда откупена от твоята славна съпруга.

- Мила, - обърна се усмихнта Харун към Зебеида, - предчувствам, че ще се наложи да се разделите с твоята любимка и да я предадеш в ръцете на бъдещия ѝ съпруг!
- На драго сърце, - каза Зебеида. - А аз ще дам и зестра. Само като си помисля какви страдания е причинила и на двамата раздялата им.
- А аз, - добави великодушния Харун, - ще пусна едно царство в кошницата за сватбени подаръци.
Започнаха сватбените приготовления. Три дни и три нощи продължиха веселията. Всичко това съвпадна с победосносното завръщане на Джиафар, който водеше със себе си пленения Абалфата.
- Този коварен злодей да бъде предаден на палача! - разпореди се Харун. - Но нека, преди да умре, да види на главата на Абулкасем короната на Бафра. Заповядвам коронацияата да стане още днес!

Но Абулкасем падна на колене пред него със следната молба:
- Ваше Величество, умолявам Ви, нека бъде пощаден живота на Абалфата. Не искам още първите дни на моето щастие да бъдат помрачени от нечия смърт, колкото и справедлива да е тя. И ако позволите, имам още едно желание. Дайте короната на Бафра на княз Авмир. Той я заслужава.
- А за себе си какво ще поискаш? - попита го халифът.
- Аз ли? - прошепна тихо Абулкасем и стисна ръката на Дардане, - Аз искам само само да бъда щастлив.

*************

- Ето една истинска, вярна мъжка любов, нали, княгиньо? - попита бавачката и се усмихна на Фарукназ, която топло я прегърна...
- Но не, не казвай нищо още, мила...Изслушай и тази приказка, която сега ще ти разкажа.
И бавачката започна отново:

Гатанките на принцеса Турандот

следва продължение