Гатанките на принцеса Турандот 2

 

...Цялата беда е в принцеса Турандот.
- Каква ти принцеса, тя сигурно е звяр! - възкликна Калаф.
- Звяр ли? Нищо подобно! Тя е най-чарованата жена на света. Всеки, който я види, се влюбва лудо в нея. Работата е в това, че тя не желае да се омъжва. Когато отблъсна тибетския принц, баща ѝ побесня, но след това тя тежко се разболя и той, при мисълта, че може да я загуби, се закле, че ще я остави сама да реши кога и за кого ще се омъжи. От този ден целият народ на Пекин проплака, защото принцесата заяви, че ще се омъжи само за този, който успее да отговори на гатанките, които тя ще му зададе пред всички сановници и преподаватели на царското училище. Ако той успее да отговори правилно, ще бъде негова съпруга, - каза тя. - Ако не успее, ще се раздели с главата си. Царят беше ужасен от думите ѝ, но трябваше да се съгласи, защото се беше заклел, а той държеше на думата си. Условията на принцесата бяха разгласени из цялото царство. Баща ѝ предполагаше, че това ще възпре част от кандидатите ѝ, но не стана така. Турандот е много умна девойка и това изкара много работа на палача, защото до момента никой не е успял да отговори на нейните загадки. Страшно е да гледаш колко млади глави падат заради капризите на едно момиче. Красотата ѝ обаче е неописуема и само това може да обясни лудостта на всички тези младежи, които не се спират дори и пред смъртта.

- Не вярвам да е чак такава красавица! - поклати глава Калаф, отвратен от жестокостта на Турандот.
- Пожелавам ти никога да не я видиш - погледна го старата жена изпод вежди, - да не загубиш и ти разсъдъка си. Ето, чувам звука на цимбалите. Това е правосъдието. Екзекуцията ще бъде тази вечер.
Любопитството поведе Калаф към двореца. Явно беше закъснял, защото чуваше насъбралите се хора да обсъждат поведението на самаркандския принц по време на обезглавяването и мъката на Идрис хан. "Човек наистина трябва да е луд, за да изпитва нежни чувства към такова чудовище." - мислеше си ногайският принц за дъщерята на хана.

Тъкмо беше поел по обратният път, когато недалеч от себе си забеляза старец с посребряла глава, който се давеше от ридания.
- Човече, мога ли да ти помогна с нещо? - съжали го Калаф.
- Не можеш да си представиш колко е страшно да гледаш със собствените си очи как умира детето, което си отгледал с такава любов! И какво ще кажа на царя на Самарканд, когато се завърна сам, без единствения му наследник?! И всичко това заради един женски портрет, заради три глупави въпроса!...

На Калаф вече му беше ясно, че това е възпитателят на загиналия принц. Не можеше да подбере утешителни  думи за този старец. Успя само да изрече:
- При всички положения този портрет е прекалено украсен от художника.
- Проклинам мига, в който моят принц го погледна! Но тя наистина е красива...
Помръкналият старец с гняв захвърли на земята малък предмет, който дотогава въртеше  между пръстите си. Зарида още по-неутешимо и се отдалечи. Калаф го изпрати с поглед.

Щом остана сам, погледна в краката си и видя, че в праха лежи портрета на момичето, заради което  се бе проляла толкова много невинна кръв. Опита се да скрие от самия себе си любопитството си. Продължаваше да смята, че художникът е преувеличил.

Без да се замисля какво прави, той се наведе и пое в ръце напрашения портрет. Още с първия допир усети пръстите му да парят. Реши да го разгледа на следващия ден, но не можа да се стърпи. Преди да си легне, поиска от хазяйката си свещ и впери очи в портрета. Вярно, че беше чул предостатъчно думи за красотата на принцесата, но точно в този миг сякаш сърцето в гърдите му замря, дъхът му спря, а за това, което виждаше, вскички думи на света биха били безкрайно слаби. Калаф едва успя да се добере до леглото си да седне. Беше втрещен, а съзнанието му беше замъглено. Ръцете му трепереха и той внезапно осъзна, че е готов да се раздели с живота си, ако не може да я има. През цялата останала нощ кръстосва из стаята си.

Сутринта старицата почука на вратата му.
- Случило ли се е нещо,  младежо? - попита тя, разтревожена от нощното му бдение. - Ядосан ли си, болен ли си? Какво те измъчва? Мога ли да ти помогна с нещо?
Калаф извади кесията, в която бяха всичките му пари, погледна старата жена и бавно изрече:
- Добра майко, определих теб за моя наследница. Конят, с който пристигнах, сега вече е твой, твои са и малкото пари, които имам.
- Какво ти става, какви ги говориш? - недоумяваше хазяйката му.
- Ще умра. - тихо отговори Калаф. - Защото едва ли ще успея да отговоря на въпросите на принцеса Турандот.
- Какво?!? - извика жената стъписана. - Не ми казвай, че и ти си се поддал на тази лудост! Синко, чуй ме! Ако на този свят за теб има нещо скъпо, ако някъде имаш майка и баща, моито мисят за теб и те чакат, заклевам те, поне заради тях, ела на себе си, откажи се от тази обречена цел. Помисли за мъката, която ще причиниш на родителите си. Но ти изобщо не ме слушаш какво ти говоря! Може би наистина е по-добре да взема парите ти. Ще ида в храма и ще се моля на боговетет да освободят от заслепението ти.

Тя така и направи. Поднесе подаръци и жертви пред олтара в храма, но щом се върна у дома, видя, че всичко е било безполезно. Боговете не бяха помогнали. Реши, че повече нищо не може да направи за спасението на Калаф.

Рано на следващата сутрин ногайският принц стоеше пред царските врати. Благородният му вид направи добро впечатление на началника на гвардията и той го попита:
- Кой сте Вие? Мога ли да Ви бъда полезен с нещо?
- Тук съм, за да отговоря на гатанките на принцесата. - кратко и лаконично отговори Калаф.
Началникът изпусна сабята си.
- Да отговориш на гатанките на принцесата?! - повтори той, зашеметен от спокойствието, с което Калаф изрече това. - Но това е невъзможно, младежо! Толкова си млад и вероятно затова толкова неразумен. Върви си с мир там, откъдето си дошъл. Достатъчно сълзи и мъка са останали в този двор. Не губи време, а си тръгвай, докато не е станало прекалено късно!

- Не! - тихо, но твърдо отговори принцът. - Дошъл съм тук, за да говоря с царя и за да се оженя за принцесата.
Напразно началникът на гвардията се опитваше да вразуми влюбения мъж.
- В такъв случай ти сам подписваш смъртната си присъда. - промърмори той и даде път на поредния побъркал се кандидат.

Калаф влезе в залата за съвещания, където Идрис хан, обкръжен от мандарините*  си, обсъждаше държавни въпроси.
- Някой знае ли кой е този младеж? - въпросът на царя беше отправен към един от министрите му.
Старият мандарин се обърна и поклати глава отрицателно. Тогава Калаф с ясен и уверен глас каза:
- Ваше Величество, моля за Вашето разрешение да бъда изслушан. Явявам се пред Вас с единствената молба да бъда причислен  към кандидатите на принцеса Турандот. Смятам, че рангът ми отговаря на нейния. Баща ми царуваше над един много силен народ.

В залата настъпи пълна тишина. Всички бяха застинали по местата си и по лицата им се четеше ужас  от чутото. Пръв от вцепенението излезе самия Идрис хан.
- Добре ли чух, младежо? Ти искаш да се ожениш за моята дъщеря?! Сигурно, обаче, не знаеш какво условие постави тя в случай, че кандидатът не успее да отговори на нейните въпроси.
- Напротив, знам много добре, - каза Калаф. - Ако отговорите ми са неверни, ще загубя главата си.
- И въпреки това настояваш? - не вярваше на ушите си ханът.
- Това, че в момента стоя пред Вас, би трябвало да говори само по себе си, че съм взел това решение. И смятам да разгадая нейните гатанки.
- Та ти идея си нямаш колко хитра е тя! - поясни ханът с просълзени очи. - Знаеш ли, изпитвам огромна симпатия към човек, дръзнал да иска ръката на моята дъщеря. Умолявам те синко, позволи ми да те наричам така, откажи се от намерението си. Тя не заслужава такава саможертва. Харесваш ми, винаги съм искал да имам син  - точно такъв! Послушай ме, смили се над себе си, над нас, не се заемай с това. Прекалено много човешка мъка видяха старите ми очи в последно време. Не искам да ставам свидетел и на твоята смърт!

- Поласакан съм от думите ви, Господарю! Уважението, което ми засвидетелствате, само ще ми вдъхне сили  в предстоящия двубой. Ако все пак умра, ще съжалявам само за две неща: че няма да мога да Ви нарека "татко"  и че няма да бъда съпруг на прекрасната Турандот. Без нея животът ми би бил половинчат.  Очите на Идрис хан замалко щяха да прелеят от напиращите сълзи, но той добре чу как решително бе потвърдил желанието си Калаф. Не издържа и се оттегли в покоите си, а молбата на младежа беше заверена от сановниците според всички изисквания на закона.

Един паж го придружи до определената за него стая в двореца. Там вече го очакваха всички учители и професори от царското училище, които по нареждане на хана трябваше да преценят  докъде се простират познанията на принца.

След този своеобразен изпит, проверяващите изказаха задоволството си от интелигентността на младия човек. Смятаха, че е достоен кандидат и тези думи малко поуспокоиха хана. И все пак, той прекара цяла нощ в молитви към божествата да подкрепят смелия мъж.

Нощта беше неспокойна и за Калаф. Споменът за родителите му малко го тревожеше, но той беше за пръв път истински влюбен и това силно чувство надделя над всичко. Сутринта, когато придружен от шестима мандарини, вървеше към парадната зала - мястото  на срещата с принцесата, го водеше една единствена мисъл: да победи в словесния двубой с Турандот, да стане неин съпруг или да умре.

Пред залата го очакваше тъпла от хора, любопитни да видят човека, решил да се съревновава с тяхната принцеса. Когато го съзряха, сред войниците и публиката се разнесе шепот:
- Колко жалко за него! Още една млада глава...

Комисията беше в пълен състав. Мандарините бяха насядали по определените за тях места. В центъра на залата беше издигнат подиум, където имаше два трона от чисто злато. Те очакваха царя и дъщеря му. Засвириха тръби, забиха барабани, напрежението нарастваше. Двама слуги повдигнаха една завеса и оттам влезе Идрис хан. На ръката му се опираше нежната, осеяна със скъпоценни гривни и пръстени ръка на принцеса Турандот.

Калаф жадно поглъщаше образа на непознатата, която само за броени часове бе решила съдбата му. Когато монархът влезе, всички присъстващи станаха и наведоха глави в знак на почит. Само Калаф остана с широко отворени очи и дръзко се взираше в принцесата. Тишината бе нарушена от един сановник, който застана до принца, обърна се към царя и с висок и ясен глас прочете молбата на чужденеца към принцесата. Не пропусна да  поясни и това, че ако не успее да отговори правилно, законът го осъжда на смърт. Щом четенето завърши, в залата се чу всеобща дълбока въздишка. Идрис хан направи полседен опит да предотврати гибелта на младежа, като му каза:
- Синко, все още не е късно да се откажеш от намерението си. Чуй какво ти казвам и не бъди така крайно настоятелен!
- Простете, господарю, но моето решение е окончателно и аз или ще се оженя за принцесата, или ще умра с ясното съзнание за това.

Тогава ханът се обърна към дъщеря си:
- В такъв случай да започваме с гатанките!...

___________________________________________________
* мандарин - висш китайски сановник, управител на област

следва продължение