Гатанките на принцеса Турандот 1

...

- Но не, не казвай нищо още, мила...Изслушай и тази приказка, която сега ще ти разкажа.
И бавачката започна отново:

Гатанките на принцеса Турандот


Калаф беше син на Тимурташ, храбрият хан на ногайските татари. Той беше умен, смел, мъжестевено красив и народът му го обожаваше. Благодарение на неговата смелост и находчивост, макар и млад на години, войската на баща му бе завоювала много победи и всички казваха, че ще стане непобедим и ще бъде повече от достоен наследник на баща си.

Един ден при хана на ногайските татари дойдоха пратеници на царя на Казмир и най-невъзмутимо поискаха от него да започне да заплаща данък на техният господар. Тимурташ беше миролюбив човек по принцип и реши да опита да води преговори, но буйният Калаф не искаше да гледа как обиждат баща му и грубо изгони пратениците. Това стана причина между двата народа да избухне война и така войниците на царя на Казмир преминаха границите на Татария. Калаф оглави ногайските войски.  Черкезите, на които ногайците, като съседи, често бяха помагали срещу техните неприятели, обещаха подкрепа. Уговориха се двете войски да се слеят, за да посрещнат заедно казмирците.

Още в първият сблъсък между враждуващите армии паднаха жертви. Калаф, начело на своите ескадрони, се биеше самоотвержено навред по бойното поле. На здрачаване ногайците вече имаха голямо надмощие над неприятелите си и бяха много доволни от себе си. На следващия ден обаче, младият главнокомандващ трябваше да отстъпи. През нощта началникът на черкезките войски беше сключил предателски договор  с царя на Казмир, който от своя страна беше обещал да освободи черкезите от данъци, ако в замяна на това черкезите се откажат от съюзничеството си с ногайците. През цялата нощ небето бе раздирано от непрекъснати гръмотевици.

Бурята улесни бягството на предателите, които безшумно се оттеглиха заедно с оръдията и багажа си.

 Калаф предусети предстоящотот си поражение, когато разбра какво се е случило. Сега войската му беше по-малобройна и изтощена от вчерашната битка. Налагаше се обаче да предприеме предстоящото сражение, за да не всее паника между войниците си. През целият ден той се сражава отчаяно. Армията започна да губи надежди и най-накрая дойде момента, в който самият Калаф трябваше да се спасява, за да не попадне в плен. Начело на своята гвардия той влезе в изключително трудна схватка с казмирците и успя да си пробие път през тях.

Без да си дава нито минута почивка, той достигна до столицата на царството и съобщи на баща си за загубата.
- Те ще бъдат безмилостни към нас. - каза угрижено старият хан. - Ще трябва да бягаме, ако наистина искаме да избегнем срама и унижението.

На всичко отгоре  Тимурташ, жена му Елмаза и Калаф се оказаха изоставени от всичките си слуги и офицери. Всеки се спасяваше сам - някои бягаха, други преминаха на страната на казмирците. Семейството на хана взе със себе си само най-нужното и най-ценното, което имаха, качиха се на конете си и потеглиха.

Дори не знаеха къде отиват или какво ги очаква. Едва успели да преминат границите на Татария, бяха нападнати от разбойници. Те им отнеха всичко, което имаха, включително и конете. Пощаден бе само животът им.

Полуголи и гладни, те стояха един срещу друг и се чудеха какво да правят.
- Трябваше да си останем в столицата. - плачеше Елмаза отчаяна. - Може би щяхме да бъдем пощадени.
- Трябваше да загина заедно с храбрите си войници. - каза старият хан.
- Не бива да губим вяра! - опита се да разведри обстановката Калаф. - Нека не се поддаваме на отчаяние. Спомнете си какво казват мъдрите хора.
- И какво казват твоите мъдри хора? - попита Елмаза през сълзи. - И какво струват техните празни думи сега, в нашето положение. Нали не те, а ние сме тези, които са загубили трона си.
- Замълчи, жено! - смъмри я Тимурташ. - Може пък да има някаква надежда за спасение. Та какво казват мъдрите хора, Калаф?
- Ами казват, че този, който е достигнал дъното на нещастието, трябва да знае, че животът е променлив и само трябва да бъде нащрек, когато съдбата му поднесе някакво решение, а оня, който е напълно щастлив и чиито мечти и желания винаги са били задоволявани, да помни, че нищо на този свят не е вечно.
- Дано е вярно това, което казват тези мъдреци, - каза Тимурташ с въздишка. - Защото по-голямо нещастие от нашето сега едва ли има. Аз не знаех какво е глад и жажда. Е, сега зная.
- Аз също, - продължаваше да хлипа Елмаза. - И къде ще отидем сега? Не познаваме пътищата и сигурно ще си умрем тук. Ето виж, даже Калаф ни изоставя!

Младият принц действително се беше отдалечил, но той само се оглеждаше за път, по който да поемат, за да спести на родителите си допълнителни мъки и страдания. Търсенето се увенча с успех  и най-после пред него се откри равнина с многобройни овощни дървета, които сякаш приканваха изморените пътници и им предлагаха своите сочни плодове. Наблизо имаше и чешма, от която шуртеше бистра, студена вода.

Калаф се върна тичешком при родителите си и извика въодушевен:
- Майко, татко, да вървим! Струва ми се, че наблизо има град.
- Град ли? - попита Тимурташ. -  Може би там ще намерим подслон. Сине, хвани другата ръка на майка си, за да вървим по-бързо.
Плодовете и водата възстановиха силите на нещастниците. Те тръгнаха по-уверено и стигнаха до първите къщи на града. Там срещнаха един старец, който се смили над тях, прибра ги в къщата си и им предложи да препсят в дома му, за което те бяха безкрайно благодарни.

Сутринта стопанинът им поднесе скромна, но обилна закуска. И докато те жадно поглъщаха храната, той внимателно ги наблюдаваше.
- Вчера не ви попитах кои сте, но сега е време да го направя, за да не нарушавам законите на града. - каза предпазливо старецът. - Тази сутрин бе издадена заповед , според която се забранява на жителите  да дават подслон на ногайския хан.

След тези думи лицата на семейството пребледняха. Това не убягна от очите на стареца и като ги изгледа още по-критично, само добави:
- Мисля, че повече нищо не мога да направя за вас. Въпреки че съм стар, аз все още обичам живота и сега съм принуден да ви помоля да напуснете дома ми. Вземете тази кесия. Това е част от моите спестявания. Предлагам ви ги вместо подслон. Вземете ги и си вървете с мир!
- О, благородни човече, - каза Калаф, който беше загрижен най-вече за майка си, - Аз съм принуден да приема тези пари, само за да мога да облекча изгнаничеството на моите родители. Ако съдбата се смили над нас, един ден ще ти изплатя дълга.
- Върви си с мир, млади човече! - повтори старецът с тих глас.

Приготви им храна, даде им дрехи и ги изпрати.
Семейството отново бе на път. Старият хан и съпругата му се чувстваха все по-зле, а Калаф едва успяваше да ги подкрепя и окуражава. Вървяха боси, обувките им се бяха изпокъсали по дългия път, останали им бяха само парите от стареца. Пазеха ги най-грижливо, защото имаше много време, докато стигнат до племето на берласите, където се надяваха да намерят убежище.

Но и тези пари свършиха. Калаф вече мислече, че ще се наложи да проси, но не след дълго все пак достигнаха до столицата на берласите. Отседнаха в единствената странноприемница.

Там ги взеха за скитници и ги гледаха съмнително. Но Елмаза беше така изнемощяла, че решиха да се смилят над тях и им направиха място. Собственикът предложи на Калаф да си намери работа, за да може да заплати разноските на родителите си.
- Ти си здрав и силен, - каза му той, - Защо не станеш хамалин. Това ще може да осигури прехраната ви. Всъщност, прави каквото искаш, но не искам да се мотаеш тук без работа и да мислиш, че ще получите всичко наготово.

Калаф беше решен да се заеме с каквото и да било, за да помогне на родителите си. Но хамали имаше много, а неща за пренасяне - малко. Напразно се луташе с часове и търсеше клиенти. Накрая заскита по полето. Там седна под едно дърво угрижен и въздъхна тежко. След около час заспа и само така си поотдъхна от бремето на безпокойството.

Събуди го крясък на птица. Когато отвори очи, той учуден видя до себе си един хубав сокол с разноцветни пера и огърлица от сребърни листа, осеяна с диаманти, топази и рубини.

Соколът го гледаше втренчено.
- Какво правиш тук, хубава птицо? - попита Калаф на глас, сякаш соколът можеше да го разбереи да му отговори.
Той му протегна ръка. "Тази птица принадлежи на някой тукашен господар, - помисли си Калаф, - Най-вероятно се е заблудила. Може би ще получа някакво възнаграждение, ако я занеса на притежателя му". Тръгна без да губи време.

В града го посрещнаха с радостни възгласи. Ханът на Берлас, Алингер, беше загубил сокола си предния ден и беше отчаян от загубата на любимеца си и го търсеше усилено. Радостта му, естествено, нямаше граници, когато въведоха при него Калаф с птицата на ръце.
- Кой си ти, млади човече? - попита ханът, - И кажи, как бих могъл да ти се отблагодаря?
- Аз съм син на търговец, - отговори предпазливо Калаф, - Но в момента съм без работа и семейството ми е в затруднение.
- Добре, това може да се промени, - каза ханът усмихнат. - Аз се заклех да дам три неща, по избор, на този, който ми донесе сокола обратно. Сега е твоят момент. Искай!
- Родителите ми имат нужда от подслон...
- Така да бъде, - каза ханът, - Това е първото ти желание.
- Добра работа би ми свършил един здрав кон, обуздан и оседлан, - допълни свенливо Калаф.
- Приема се, имаш го.
- И последно, амо е възможно, малка сума пари, подходящо облекло и сабя. - завърши младият мъж.
- Всичко е много лесно изпълнимо. Но моето предложение, млади момко, е да постъпиш в моята гвардия. Какво ще кажеш?

За момент Калаф се почувства некомфортно. Гордостта му не му позволяваше да бъде подчинен, след като е оглавявал армията на цяло царство. Но мисълта за родителите му го върна към реалността. Деликатно си премълча, но отговори:
- Поласкан съм от честта, която ми оказвате, но аз обичам да пътувам. Това ми е в кръвта.
- Ще уважа желанието ти. Но ако някой ден обаче ти омръзне да обикаляш чужди земи, знай, че спокойно можеш да се върнеш тук и ще бъдеш добре дошъл. Винаги ще се намери място за теб!

Калаф учтиво благодари за щедростта на Алингер и побърза да съобщи на родителите си за предстоящата промяна. А и ханът вече се беше разпоредил. Щом узна за намеренията на сина си, Тимурташ се натъжи, но не каза нищо, защото знаеше, че няма право да застава на пътя му. Той го благослови и изпрати, като дълго гледа след него.

След изморителен и дълъг път, Калаф пристигна в Пекин. Там отседна в дома на много мила и гостоприемна жена, която живо се интересуваше от съдбата му.

Тя му показа града и мъдро го посъветва как да се справи с нравите на тамошните хора. Един ден Калаф се върна озадачен в новия си дом и попита старицата:
- Какво се е случило в града? Всички са натъжени, вървят с наведени глави и си шептят.
- Да, зная, - въздъхна старата жена. - Това е така, защото тази нощ ще бъде обезглавен младият принц на Самарканд.
- Но защо ще правят това, майко? Нима той е извършил някакво престъпление?
- Не, разбира се. Работата е в това, че той е поискал да се ожени за принцеса Турандот, дъщерята на Идрис хан.
- Какво? - озадачен каза Калаф. - Нима тук предложебието за женитба се счита за престъпление? Значи Идрис хан е кръвожаден тиранин!
- Не! Нашият господар е безкрайно добър човек, - обясни старицата. - Цялата беда е в принцеса Турандот...

следва продължение