Щастието -> Историята на печалния везир 2

...Всичките ми надежди рухнаха след вестта за нейната смърт. Едва не полудях. Бях напълно съкрушен. Не бях в състояние да присъствам на погребалната церемония, въпреки желанието ми да почета паметта на обожаемата принцеса. Всичко пред очите ми беше черно.  Сълзите ми не пресъхваха. Струваше ми се, че целият ми живот нямаше да ми стигне да оплаквам краткотрайното си щастие, което загубих. Птицата Феникс беше кацнала само за миг на рамото ми и беше отлетяла.Мъката ми беше безгранична.

В момента, в който тялото на Зелика беше спуснато в гробницата на нейните деди, аз тайно напуснах двореца и града. Беше непоносимо да живея там дори и минута повече. Тръгнах напосоки и поех по първата изпречила се пред очите ми пътека. В джоба си нямах ни аспра* , но това не ме вълнуваше ни най-малко. Животът за мен бе приключил.  Когато умората ме надви, легнах край пътя и заспах под звездите. Плачех дори и в съня си.

Когато отворих очи, видях трима мъже, облечени в дрипи, да ме гледат внимателно. Скочих и попитах:
- Кои сте вие? Какво искате от мен?
- Подари ни нещо, братко, Бог е милостив и ще те възнагради! - каза един от тях.
- Нищо не мога да ви дам. - отговорих аз и в подкрепа на думите си им показах празните си джобове.
- Е как така, нямаш ли си дори някоя малка кесийка? - попита вторият. - Приятели, струва ми се, че той е по-зле и от нас. Вие как мислите? Можем да го вземем с нас. Страннико, - обърна се той към мен, - ако нямаш къде да отидеш, ела с нас. Заедно ще си изкарваме прехраната.
- И какво трябва да правя? - попитах аз недоверчиво, защото вида на тримата мъже беше доста съмнителен.
- Ние сме факири** - отговори човекът, - Ще те научим да говориш нашият език и да правиш нашите движения. Не е трудно. Последвай ни и няма да съжаляваш.

Така или иначе ми беше все едно какво ще стане с мен. Съгласих се да тръгна с тези просяци, надявайки се това да отвлече мислите ми от собственото ми нещастие.

Обикаляхме град след град, протягахме към минувачите малки зелени клончета и пеехме религиозни песни. Пред нас се трупаха подаръци и милостиня, от които преживявахме. Преди това си мислех, че факирите живеят много скромно, в пост и въздържание. Но скоро се убедих, че моите нови познати не правят това. Никъде не бях виждал по-разгулен живот от техният.

Така прекарах почти две години в компанията на факирите. Един ден пристигнахме в град Сандахар. Там, зедно с един от тях, с когото се бяхме сприятелили, решихме да останем и се установим. Това беше единствения от по-големите градове, в който успях да подтисна печалната си тайна. В това царство управляваше Фирузшах.

Той устройваше най-различни празници, за да дарява радост на хората и народът му го обожаваше. А и моят приятел, факирът, не обичаше да се лишава от добра кухня и здрава веселба. Още с пристигането си, веднага бяхме приети  в царския дворец. Та нали бяхме " свети хора", неангажирани с плътски желания и слабости на обикновените простосмъртни. Тъкмо оглеждах великолепието, от което бях заобиколен, когато зад себе си чух изненадан глас. Обърнах се и видях не друг, а довереният слуга на принцеса Зелика, същият този, който през онази паметна утрин ме беше извел  през тайнствения изход на градината на шираския дворец. Очите ми отново се напълниха със сълзи при спомена за невъзвратно отлетялото щастие.

- Какво търсиш тук, Шапрон? - попитах аз учуден.
- Бъди в двореца утре по същото време. - каза Шапрон тихо, без да отговори на въпроса ми. - И никому ни дума!

Бях заинтригуван от странното държание на слугата.
На другия ден се освободих от присъствието на факира, като го оставих в компанията на една бутилка шираско вино. В уреченият час бях на определеното място. Не след дълго се появи и Шапрон, който кратко ми каза:
- Върви след мен! Всичко ще ти стане ясно.

Отведе ме в един квартал в покрайнините на града. Спряхме пред малка къща с китна градина и влязохме вътре. Мебелировката беше подбрана с изключителен вкус.  Слугата ме въведе в банята, цялата облицована в мрамор, посочи ми една златоткана дреха и сабя с дръжка от ковано злато и ми каза:
- Тези дрехи са за теб, господарю. Поосвежи се, преоблечи се и после отвори вратата пред себе си.

След което излезе. С удоволствие се потопих във ваната и не преставах да се питам: " Къде съм и защо е това цялото внимание към мен?!"

Облякох се и се подготвох за срещата с неизвестното. Отворих вратата и видях на дивана да седи жена. Тя стана бавно, постоя така малко и повдигна воала си.

Пред мен стоеше любимката на персийската принцеса, която някога ми се беше представила като Зелика и която впоследствие се оказа, че е Кале-Кери. След като видя изненадата ми, тя каза:
- Имам добра вест за теб, господарю! Тази, за която скърбиш, не е мъртва. Няма нужда от думи, сама виждам колко те вълнува това. Принцеса Зелика е жива и не спира да мисли за теб. Мисля, че страданията и на двама ви са към края си. Скоро и тя ще бъде тук. Аз само ти нося радостната вест.

Слушах зашеметен и не вярвах нито на очите, нито на ушите си. А тя се усмихна и продължи:
- Повярвай ми, всяка моя дума е истина. Ако тя ме беше послушала, всичко това нямаше да се случи, нямаше да има сълзи и страдание. Зелика се престори на мъртва, само за да може да бъде с теб. По нейно нареждане аз ѝ приготвих една отвара от билки, която причинява летаргичен сън. Преди да го изпие, тя симулира тежко заболяване и повика баща си. Шахът истински се изплаши, че я губи.

"Татко, - му каза тя, - мисля, че животът ме напуска. Ти имаш и други деца, които ще те утешат след като аз си ида от този свят. Имам една последна молба към теб. След като умра, дай на моята мила Кале-Кери  две хиляди златни цехина като възнаграждение за нейните грижи и обич към мен. Освен това, искам да ме погребе тя сама и никой друг!"

Шахът просълзен обеща, че всичко ще бъде изпълнено. - продължи да разказва Кале-Кери. - Така и стана. Билките си свършиха работата и всички помислиха Зелика за мъртва. След определено време действието на питието отмина и принцесата се събуди. Преоблече се и под булото на нощта Шапрон я отведе в една къщичка в края на града. Вместо нея, в ковчега беше поставен пакет с дрехи и камъни. Шахът ми даде обещаните пари и ние зачакахме удобен момент да се измъкнем от Ширас. И точно тогава дойде неочакваният удар. Оставаше само да ти разкрия измамата, за да избягате заедно с принцесата. Изпратих Шапрон да те намери. Но теб те нямаше, ти беше изчезнал. Никой не знаеше нищо за това - къде си. Принцесата беше отчаяна и вече горчиво съжаляваше, че не те бе предупредила предварително за плана си. Накрая спря да плаче и твърдо реши да те търси, докато не те намери.

Тръгнахме и обикаляхме наред села и градове. Търсенето продължи с месеци, докато един ден не ни нападнаха разбойници. Ограбиха ни, а нас продадоха на пазара за роби. Нямаше как да потърсим закрила от закона, защото официално принцеса Зелика беше мъртва. Примирихме се с положението си. Е, то не беше чак толкова лошо, защото бяхме откупени тримата заедно от цар Фирузшах. Та накратко, такава е нашата история, господарю. Не мога да ти опиша радостта на принцеста вчера, когато Шапрон се прибра и съобщи за срещата ви. Тя нае тази къща за теб, а довечера, когато всички в двореца заспят, ще ти дойдем на гости. Дотогава, довиждане.

Останах сам и през остатъка на деня пред очите ми като насън премина всичко, което се бе случило до мемента. Само онези, които са преживели болката от раздялата или са оплаквали загубата на близък, могат да си представят какво изпитахме, когато отново се срещнахме със Зелика.  Стояхме и си говорихме до сутринта. На разсъмване тя си тръгна. Но на следващата вечер дойде отново и така се заредиха дни и нощи на неописуема радост, за която все още пазя вълшебен спомен.

Но един ден, както се разхождах из града, за мое нещастие ме срещна моя приятел, факирът.
- Гледай, гледай, гледай...какви дрехи, какъв вид, какво чудо! - възкликна той. - Да не си получил някакво наследство, Самир?
- Не, не е наследство, - отговорих и аз и много се зарадвах, че мога да споделя с някого намереното щастие. - Искаш ли да ми дойдеш на гости? Къщата, в която сега живея не е много голяма, но ще има място за теб и ще можеш да си похапнеш добре.

Факирът охотно прие поканата. Поднесох му обилен обяд, а той искрено ми се възхищаваше. И аз, в радостта си, му разказах всичко, без дори да спестя и най-малката подробност. Всеки има нужда да споделя, нали...Когато свърших разказа си, той ме прегърна през рамо, потупа ме свойски и каза:
- Знаеш ли? Всичко това звучи като приказка. Колко вярна е Зелика в любовта си, дори въпреки че сега е робиня на Фирузшах. Ти си истински късметлия и заслижаваш този дар от съдбата.

Той не спираше да говори в този дух и неусетно времето, когато Зелика щеше да дойде, наближи. Затова казах:
- Много ми е приятно да си говорим, приятелю, но Зелика ще дойде скоро и ти...
- Направи ми една услуга, момче, - ме прекъсна той. - Изгарям от любопитство да видя твоята любима. Нека поостана още малко, след това ще си тръгна веднага.

Почувствах се неловко и някак не можах да му откажа. Стана ми още по- неудобно, когато усетих, че Зелика не одобри постъпката ми. След като ѝ представих своя стар приятел, тя ми прошепна:
- Това е грешка, че си поканил този човек тук. Предчувставм, че скоро ще съжаляваш за лековерието си.
- Не, той не е способен на предателство, мила! - катогорично отрязах аз.
- Дано си прав, - каза отново недоверчиво моето момиче. - Ще го приема, щом това е твоето желание.

Вечеряхме тримата заедно. Факирът обаче попрекали с пиенето и започна да използва груби думи, които засегнаха Зелика и накрая тя възмутено напусна трапезата.
- Знаех, че ще стане така. Не искам да идвам в тази къща, докато този човек е в нея.
Опитах се да  извиня поведението му заради алкохола, но моята любима не прие доводите ми.
- Не се сърдѝ, Самир, но искам този човек да си върви. Той може само да ти навреди. Не му позволявай  да се вмъква в нашия живот по такъв непочтен начин.

И тя си тръгна. Оставих мъртво пияния факир да преспи в къщата, но сутринта му дадох да разбере, че не е повече желан там.  Дадох му кесия с пари и му казах, че ако има нужда от моята помощ, ще я има, но не исках да идва в къщата повече. Той се ядоса, но бързо се овладя и изказа съжаление за непристойното си поведение. Дори ме прегърна приятелски накрая и каза:
- Бъди щастлив, Самир!  Няма да ме видиш повече, можеш да кажеш на любимата си, че още днес напускам Гандахар. - след което си тръгна.
Аз се почувствах даже още по-зле, защото всъщност не направих никакъв опит да се застъпя за него. Зелика обаче се зарадва и отново беше в добро настроение.

Тъкмо привършвахме вечерята, когато някой силно заблъска по вратата.  След миг тя беше вече изкъртена и в стаята нахлуха  група царски гвардейци. Зелика припадна, а мен вързаха и повлякоха в двореца. Зад мен влачеха и едва посъвзелата се принцеса.

Вкараха ни в тронната зала, където вече ни очакваше ядосаният цар. До него стоеше прав и великият везир. Вече осъзнавах сляпата си доверчивост и мислите ми следваха логиката на събитията. От един ъгъл се чу доволен зъл смях и очите ми намериха не някой друг, а факирът.
- Нещастници! - изрева Фирузшах и аз се стъписах под гневният му поглед. - Как посмяхте да злоупотребите така с добрината ми?! Сега ще видите обаче, че колкото мога да бъда великодушен, толкова мога да бъда и жесток с лошите.

Паднах на колене пред него и казах:
- Чуйте молбата ми, господарю! Аз съм виновен за всичко! Готов съм да понеса заслуженото си наказание. Но моля Ви, смилете се над Зелика!
- Не! Тази неблагодарна робиня първа ще заплати за непристойното си поведение. Не съм и допускал, че ще посмее всяка вечер да напуска сарая и да тича подир някакъв си мъж! Измамница, развратница! Стражи, вдигнете я от земята! Никой не е бил свидетел на такова безсрамно непокорство от една робиня към царя!
- Но тя не е робиня! - почти изкрещях аз в отчаянието си. - В нейните вени тече благородна кръв. Та тя е царска дъщеря!

В залата отново отекна всеобщо възклицание. Настъпи оживление и суматоха. Даже царят изглеждаше объркан. Аз се възползвах от ситуацията и накратко разказах с трогателни думи нашата история и потвърдих молбата си да понеса каквото и да било наказание, но Зелика да бъде пощадена. Когато свърших, принцесата скри лице в ръцете си, свлече се в краката на царя и каза:
- Не го слушайте, господарю. Аз наситина заслужих смъртта си. Вие бяхте благосклонен към мен, а аз Ви предадох. Сега тайната ми е разкрита и аз съм опозорена. Не бих могла да живея с такъв товар. Една царска дъщеря, кото захвърля мантията и предпочита личните си чувства, заслужава наказанието си. Предайте мен на палача, умолявам Ви, но пощадете Самир! Задоволете отмъщението си с моята кръв! Аз съм истинския виновник тук!

След кратък размисъл Фарузшах каза:
- И двамата ще останете живи. Не мога да оскверня такива чувства. Защо не си ми разказала за произхода и страданията си, момиче? В гнева си заповядах къщата да бъде разрушена до основи, но лично аз ще ви подаря друга. Достойните сте, щом така  се защитавате един друг!  А ти, факире, за това, което направи - ще си понесеш заслуженото.

Радостта ни отново нямаше граници. Сватбата беше в двореца и не можех още да повярвам какво се случва. Толкова щастливи бяхме.

Съдбата обаче ни преследваше. Веднъж царят, който сега ми имаше пълно доверие, ме изпрати при багдадския цар, за да му поднеса дарове и поздравления от името на Фирузшах. Зелика пожела да ме придружи. В Багдад попаднах на бившите си съдружници, които ме бяха ограбили и хвърлили в морето. Побързах да споделя това с великия везир там. По негова заповед те бяха заловени и хвърлени в затвора. Вече се бях настроил за спокоен живот, когато разбрах, че измамниците са подкупили тъмничарите и успели да избягат.

Отново потърсих помощта на везира, но беше късно. Когато се прибрах у дома,  там вече ме чакаше поредният шамар от съдбата. Робите тънеха в собствената си кръв, къщата бе ограбена и опустошена, а от Зелика нямаше и ни следа. Тръпки ме побиват отново, само като говоря за това. Всичките ми опити да открия моята любима  се оказаха напразни. Разболях се тежко  и вече бях на косъм от смъртта...


*аспра - дребна монета

** факир - аскет/отшелник, отрекъл се от земни удоволствия; който дава обет за неприсвояване на нищо материално

следва продължение...