Съкровището 4

...

- Тръгваш на мига и се постарай да изглеждаш колкото се може по-добре, за да те хареса Абулкасем.

 Абулкасем остана много изненадан от това късно посещение. Плахото държание на жената го озадачи, но и по своему очарова. Като помогна на Балкис да свали воала си и видя лицето ѝ, той тъжно въздъхна, защото бледото лице на Балкис беше чудно красиво и предизвика у него спомен за Дардане, на която оставаше предан с цялото си сърце.
- Защо трепериш, хубава девойко? - попита Абулкасем, като побърза да предложи на младото момиче стол. - Не знам какви са причините за твоето посещение, но от младостта ти и държанието ти разбирам, че нямаш навик да бъдеш вън от дома си в такъв късен час. Уверявам те, нямаш причина да се страхуваш от мен. Отпусни се!

- Благодаря ти, - каза тя, - явно умееш да преценяваш хората и си прав, че никога не съм напускала бащиния си дом в такъв късен час, с такава  задача. Нямаше да бъда тук сега, ако животът ми не беше застрашен.
- Но кой би се осмелил да заплашва такова мило създание като теб? - учуди се Абулкасем. - Успокой се и ми кажи какво става. Мога да ти бъда приятел, кажи кой те заплашва?
- Не мисля, че е по силите ти да направиш каквото и да били против този, за когото говоря. Той има пълна власт над мен. Това е моят баща. Той ще ме убие, ако не успея да видя твоето съкровище. Ако можеш, прости ми, че се съгласих да го направя. Чувствам се ужасно , но нещо ми подсказва, че бих могла да ти се доверя. Милият ми Авмир! - продължи младото момиче със сълзи на очи. - Колко ще бъде наранен ако ме види така заставена да...
- Кой е пък сега този Авмир?! - попита объркан и с усмивка Абулкасем.
- Годеникът ми, - уточни Балкис.
- Щастливец! - каза младия човек. - Просто му предай, че дори не бих се опитал да залича името му от сърцето ти. Добре, ела, ще ти покажа съкровището си, за да не те измъчва баща ти с подобни заплахи. Не се страхувай! Подай ми ръката си и ме следвай!
Балкис не вярваше на ушите си, а на лицето ѝ се смесваха усмивка и тъга. Тръгна доверчиво със завързани очи след внимателния домакин.

При вида на блестящото подземие, тя извика от удивление.  На излизане Абулкасем ѝ подари една великолепна огърлица от смарагди, каквито само цариците носеха.

Когато Балкис разказа на баща си какво е видяла, той скръцна със зъби от злоба.
- Ти си голяма глупачка! - извика той грубо. - Нали ти заповядах да откриеш мястото, където той крие съкровището си. Въобще не ме интересува вниманието, с което те е посрещнал. Не си изпълнила заповедта ми! Молѝ се да не усетиш цялата сила на моя гняв!

На следващият ден везирът отиде у Абулкасем, като се постара да придаде на лицето си израз на най-сърдечно приятелство. Младият човек го  посрещна с привичната си любезност. Разговаряха дълго в дух на разбирателство за най-ралични неща.  Най-накрая Абалфата го покани на вечеря в неговия дом. Той възнамеряваше да упои Абулкасем, за да изтръгне от него тайната на местонахождението на съкровището.

Абулаксем прие поканата малко неохотно. Ясно му беше, че засвидетелстваното приятелско отношение на везира е повече от лицемерно. Но от учтивост, а и за да не прояви съвсем открито недоверието си, обеща на Абалфата да бъде точен.

Същия ден везирът посети царя, за да му поднесе обичайните си почитания, но го завари да кипи от гняв.
- Ние сме загубени! - му каза царят. - Току-що получих от Харун Ал Рашид заповед да предам цялата власт на Абулкасем, а мен изпраща в заточение.
- Този прахосник, за който си мислехме, че живее безгрижно, явно добре е планирал стъпките си! - отговори Абалфата. - Да си отмъстим! Тоест, исках да кажа, Вие, господарю.
- Абалфата, знаеш ли какво, прав си. Ние трябва да си отмъстим. Мен изпраща в заточение, а теб - в затвор.
- Така значи, - рече везирът пребледнял от гняв. - Ето това сега осъди на смърт Абулкасем. Но преди това, той ще трябва  да разкрие тайната си. Съгласен ли си, господарю?
- Да. Заеми се незабавно с този негодник. Искам новината за смъртта му да обходи Бафра още преди залез слънце!
- Дай ми време до утре! - възрази Абалфата. До утре вечер и двамата няма да има от какво да се страхуваме повече.

Същата вече везирът устрои бляскаво посрещане на Абулкасем. Царят беше изпратил в негова чест своите музиканти и танцьорки. Вечерята беше пищна и весела и младият човек почти се беше разкаял за първоначалното си недоверие.

 Вървеше бавно по пътя обратно към дома си, небето бе обсипано със звезди. Абулкасем започна да позабравя за прекрасната вечеря и потъна в скъпия и печален спомен за Дардане. Изведнъж погледът му се замъгли, краката му отказаха да му се подчиняват, той не можа да се задържи прав и рухна на земята. Някакъв странен и тежък оловен сън го  налегна и затвори против волята клепачите му.

"Какво става с мен?!" - помисли си той обезпокоен.
Не след дълго вече не можеше и да си отговори. Лежеше насред пътя блед и неподвижен...

следва продължение

Съкровището 3

... Но проблемите ми  не свършиха дотук.
След полицейския началник, при мен дойде великият везир Абалфата. Той е ненаситен човек и беше съблазнен от мисълта, че би могъл да присвои част моето съкровище.
- Давай ми по сто златни цехина на ден, - каза той, - и аз ще запазя живота и богатството ти от царя, нашия общ господар. Знаеш, че всяко богатство с неясен произход му пренадлежи. Плащай ми този  данък и ще живееш преспокойно.

Дадох на везира сто цехина, обещах да му изплащам ежедневно същата сума и той си отиде доволен. Но понеже се страхуваше, че някой друг преди него може да разкаже на царя за слуховете, които се носят из Бафра, той побърза сам да го уведоми за моето богатство. И така, един ден бях повикан в двореца.
- Абулкасем, - обърна се към мен царя любезно, но в гласът му нямаше нищо успокояващо. - Научих, че твоето богатство има съмнителен произход и според закона, аз имам право да ти го отнема. Нима не знаеш, че укриване на подобно съкровище е престъпление спрямо мен?

Примерът с полицейския началник и великия везир ми сочеха пътя, към който да се придържам.
- Да, господарю, - отговорих аз. - Зная много добре, че трябва всеки ден да внасям в твоята хазна по хиляда златни цехина, при условие, че ти ще ме закриляш.
- При условие?! - сбърчи царят вежди,- А известно ли ти е, че мога да те подложа на мъчение и да те принудя да ми предадеш всичко, което притежаваш?
- Никакви мъчения не са в състояние да ме накарат да издам тайната си, - отговорих аз толкова спокойно и твърдо, че царят се увери, че със сила нищо не може да изкопчи от мен. - Давам хиляда цехина на ден и нищо повече.

Негово Величество се замисли за миг, след което прие. Оттогава, драги ми гостенино, всяка година аз изплащам над един милион и шейсет хиляди златни цехина, за да живея спокойно и да изразходвам богатството си както намеря за добре.

Халифът остана силно развълнуван от разказа на своя нов приятел и го попита:
- А не се ли страхуваш, че то скоро ще свърши при това разточителство?
- Не!- с усмивка отговори Абулкасем.
- Хм, интересно! Де да можех да зърна това съкровище,- каза халифът, - сигурно е някакво чудо!
- Знаеш ли, никога и на никого не съм го показвал. Но да си призная, по някаква причина ти имам доверие и ти ми стана изключително симпатичен. Нямам много близки приятели, а и за всичко си има първи път. Ето какво, ела довечера и след като взема някои предпазни мерки, че видиш повече сам с очите си.

Халифът от своя страна обеща на Абулкасем, че ще запази тайната му и че ще приеме всички негови условия. След това нетърпеливо зачака настъпването на нощта.
Абулкасем беше освободил слугите си и лично го очакваше до вратат на двореца си. В ръката си държеше превръзка, с която завърза очите на халифа, хвана го за ръка, преведе го през много зали и коридори, а после по алеите на някаква градина. Най-после свали превръзката от очите му.

Харун извика от удивление. Намираше се в подземие, осветено от блясъка на статуи, целите изработени от скъпоценни камъни, които се крепяха на златни колони. В средата на залата имаше два басейна по петдесет стъпки широки и тридесет стъпки дълбоки. Единият басейн беше пълен с големи златни монети, а другият - с бисери, диаманти, рубини, изумруди и други скъпоценни камъни. Освен това, цялата зала беше изпълнена с украшения, килими, сребърни дървета със златни пауни, подобно на онова, което Абулкасем беше подарил на халифа. Харун никога не си беше представял, че е възможно такова изобилие от богатство.

След дълги увещания, Абулкасем успя да убеди халифа да приеме като подарък няколко от най-красивите скъпоценни камъни от мраморния басейн. След това отново му върза очите и го изведе от двореца.

- Абулкасем, слабо е да кажа, че съм смаян от това, което видях при теб. Но още повече ме учудва твоето благородство и твоето безкрайно великодушие. Радвам се, че се сприятелихме и ще те очаквам да ме посетиш в Багдад. Имам доста красиви робини. Твоя ще бъде която си избереш. Желая ти цялото щастие, което заслужаваш!
- Една робиня не може да ме ощастливи, скъпи приятелю! - отговори Абулкасем с тъжна усмивка. - Никога не бих могъл да забравя Дардане. Заедно с нея, във водите на Нил аз загубих и способността си да обикна друга жена.

Сбогуваха се, халифът се качи на коня си и пое обратно към Багдад.

Като стигна там, той пофвали Джиафар за неговата доблест, обсипа го с ценни подаръци и каза:
- Заповядвам ти да изпратиш куриер при царп на Бафра. Него и везирът му уволнявам и осъждам на затвор. Разбрах, че черпят приходите си от съкровищата на Абулкасем. Такава алчност трябва да бъде сурово наказана!
- Но кого ще поставите на мястото на сегашния цар на Бафра, господарю? - попита Джиафар.
- Кого ли? Абулкасем! Ще възнаградя неговата честност и благородство и ще накажа лицемерите. Изпратѝ куриерът още утре!

Джиафар изпълни заповедта и на следващия ден куриерът вече пътуваше.
Но същата вечер, когато халифът се завърна в Багдад, Абалфата, алчния везир на Бафра приведе в изпълнение своя отдавна замислен план против Абулкасем. Подлият скъперник имаше добра и красива дъщеря на име Балкис. Тя беше сгодена за внука на царя - Авмир. Бяха съвършена двойка и со допадаха взаимно. Когато се явяваха на дворцовите тържества, след тях дълго се чуваше шепот на симпатия и възхищение.

Абалфата повика при себе си Балкис и и каза:
- Дъще, аз съм ти баща и имам власт над живота ти, знаеш това. Досега ти беше годеница на Авмир, но аз вече имам други планове. Заповядвам ти да отидеш в дома на Абулкасем! Ти си умна и красива. Искам да го накараш да се влюби в теб и да ти покаже мястото, където пази съкровището си.

Очите на Балкис се напълниха със сълзи. Тя беше онемяла от ужас и накрая се хвърли в краката на баща си.
- Татко, моля те, не ме принуждавай да правя това, - каза тя. Как ще го преживее годеникът ми? Да търпя погледите, а може би и ласките на друг мъж?! Заклевам те, не ме карай да му причинявам подобна болка!

- Още ли не си тръгнала? - изрева гневно везирът и се спусна към смазаната от мъка жена. - Как се осмеляваш да ми възразяваш? Мога на мунутата да те предам на палача. Това ли предпочиташ? Никакви възражения повече! Тръгваш на мига и се постарай да изглеждаш колкото се може по-добре, за да те хареса Абулкасем...

следва продължение...

  

Съкровището 2

...
- Добре, така да бъде. - каза Абулкасем и започна разказа си:
- Аз съм син на кайрски златар на име Абдем. Майка ми беше единствена дъщеря на  изключително богат търговец от Бафра. Но още съвсем малък останах сирак и неусетно пропилях цялото си наследство. Когато бях вече на прага на разорението, реших да променя живота си и да стана търговец. Присъединих се към един керван и стигнах до Дамаск, където исках да отовря магазин. Докато скитах насам-натам  за да избера подходяща сграда, един ден се озовах пред царския дворец.

Спрях, за да се полюбувам на красивата му архитектура и на белите тераси, които се отразяваха в зелените води на Нил. Изведнъж на една от тези тераси съзрях красива жена. Сърцето ми заби лудо в гърдите ми, гледах я занемял и стоях като вкаменен. Тя, разбира се, ме забеляза, намръщи вежди и изчезна в къщата, като бързо затвори прозорците. Дни наред след това се връщах на същото място с желанието да я видя поне още веднъж. Бях си обещал да бъда по-смел и да ѝ покажа чувствата си. Най-накрая постоянството ми беше възнаградено. Тя отново се появи на оня прозорец. Първите ми поздрави с ръка я ядосаха, но след това започна да ми отговаря. Най-после успях да я склоня да разговаряме, а скоро след това една вечер тя ми определи среща в нейната стая.

Отидох на срещата много рано. Мислех само за нежните ѝ очи. Вече тръпнех в очакване, когато се отвори една вратичка откъм терасата. Предположих, че тази врата е за слугите на Дардане (така се казваше тя). И наистина в полуотворената врата се показа един слуга, който ми направи знак и аз тръгнах след него по един дълъг коридор, а после се заизкачвахме по някаква по-тъмна стълба. След малко стигнахме до врата.

Тя се отвори и в лицето ме удари поток от светлина и благоухание. Хубавата Дардане ме чакаше с усмивка.
- Bлез, - каза тя. - Знам, че това, което правим е много рисковано. Египетският цар , чиято робиня съм аз, ще ме накаже със смърт, ако знае, че съм се срещала с непознат млад мъж, но...Ти ми харесваш и ...  Животът ми е безкрайно самотен, слугите ми непрекъснато ме следят, длъжна съм да изпълнявам капризите на един още по-капризен господар, а тихите разговори с теб така ме стоплиха, че се реших да се срещнем и да поговорим по-отблизо. От терасата е неудобно да се говори. Ако те тревожи смъртната опасност, която ти носи моето приятелство, бягай оттук още сега!

Разбира се, думите ѝ не ме смутиха ни най-малко. Обясних на Дардане кой съм, а тя ми каза, че е дъщеря на един от везирите на царя на Дамаск и че също от ранно детство е останала сираче. Нейният алчен чичо я продал на един търговец на роби, от когото я купил египетският цар.

Дардане тъкмо привършваше разказа си, когато внезапно чухме  шум от стъпки. Скочихме изплашени  и объркани.
- Бягай! - извика Дардане. - Това е царят. Робите са ни предали. Той ще ни убие.
Нямах време дори и да помисля за бягство. Над главите ни вече висяха саби. Дардане ми отправи прощален поглед, когато слугата, който ме въведе при госодарката си, се хвърли по очи пред царя и извика:
- О, достойни сине на Ра, по-добре не цапай двореца си с кръвта на тези престъпници. Хвърли ги в Нил, там им е мястото. Това ще бъде доказателство за твоята справедливост.
- Правилно! - извика разяреният цар. - В Нил! В Нил!

Вързаха ни ръцете и от високата тераса ни хвърлиха в бързите води на реката. Студената вода ми помогна да дойда на себе си. Аз бях силен, освободих се от въжето и успях да се добера до брега. Тъмнината ме скриваше от очите на царя и неговите хора. Бях спасен, но  не спирах да мисля за Дардане. Отново се хвърлих в реката, плувах, виках и я търсих в мрака. Уви...напразно...

Уморен и отчаян от упоритото търсене, не ми оставаше нищо друго, освен да приема, че Дардане е заплатила с живота си за кратките минути, които прекарахме заедно.  Сломен, тръгнах към Багдад. От цялото ми предишно богатство бе останал само един златен цехин**. Купих,  една малка кошничка с бадеми, ябълки, сухари и сладкиши и тръгнах със стоката си по местата, посещавани от доброто общество. Там имах късмет да се запозная с един старец, който се оказа стар приятел на баща ми. Той се заинтересува от мен, а по-късно реши да ме осинови.

Три години живях спокойно при него. И ако не мислех постоянно за моята любима Дардане, можех да кажа, че живеех що годе добре. Споменът за нея обаче ме караше да отбягвам обичайният за младите  хора начин на живот. Цялото си време прекарвах при втория си баща, като се стараех да разнообразявам дните му. Той го заслужаваше.

Но и този мой приятел не живя дълго. Преди да се спомине, той поиска да говори с мен насаме.
- Ще ти разкрия една тайна, дете мое, - ми каза той. - Със своята преданост към мен ти заслужи това. В тази къща аз пазя едно съкровище, което в нашият род се предава от баща на син.

За да не привличаме вниманието на висшестоящите и да не предизвикваме алчността на силните, ние - прадедите ми и аз включително, живеем като търговци и златари. И ти сам виждаш, че аз никога не съм се хвалил с него. Ако и ти правиш същото, ще живееш спокойно.

Обещах да следвам съветите му. След смъртта му продължих да живея скромно. След време обаче позабравих обещнието си. Срамувах се да притежавам сам такова богатство, когато има толкова много нещастни хора. Започнах да приемам гости и чужденци, да подпомагам по малко бедните. Исках колкото се може повече хора да ползват натрупаното съкровище. Моето разточителство, разбира се, привлече вниманието на полицейския началник. Той дойде при мен един ден и ме заплаши със съд. Аз протестирах, но той беше непреклонен, затова предложих да му давам по десет златни цехина всеки ден, за да мълчи. Предложенито да продаде съвестта си никак не го смути и той с радост прие.

Но проблемите ми  не свършиха дотук...
___________________________________
 * кайрски - от държавата Кайро
 ** цехин - стара златна венецианска монета

следва продължение

Съкровището 1

 СЪКРОВИЩЕТО 

  ... Това се случи в Багдад през царуването на великият Харун Ал Рашид. Всеки знаеше за добродетелите и безпримерното могъщество на този цар. Най-умните царе на земята изглеждаха глупци в сравнение с него. Всеки ден при него идваха посланици от всички краища на света, за да му поднесат почитанията и благопожеланията на своите господари. Според придворните, които постоянно съжителстваха с него, Харун Ал Рашид имаше само два недостатъка - беше избухлив и много суетен. Често обичаше да повтаря: "Аз съм най-достойният човек на земята!"

Великият везир Джиафар, който бе силно привързан към своя господар, се зае да поправи тези негови недостатъци, защото за един тъй велик и добродетелен цар, като Харун Ал Рашид, бе недостойно да ги притежава. Винаги, когато Харун Ал Рашид хвалеше собственото си благородство, той деликатно му правеше забележка:
- Велики Господарю, позволете на вашият слуга да ви увери, че не е необходимо да подчертавате онова, което всички виждат. Оставете да Ви хвалят околните!

Забележките на Джиафар винаги бяха придружение с лаксателства, за да не обидят господаря му, но един ден Харун се ядоса и извика:
- Как смееш да ме упрекваш? Ти отричаш истината, щом ме съветваш да не говоря, че съм най-достойният човек на света.
- Напротив, който твърди това, той отрича истината. - каза Джиафар. - Но в Бафра има един скромен млад човек, на име Абулкасем. Макар и простосмъртен, той живее като цар и е по-благороден от всички земни царе, включително и от Ваше Величество.

При тези думи халифът направо подскочи като ужилен от трона си и прониза везира със страшен поглед. Но Джиафар смело го гледаше право в очите, без да се уплаши ни най-малко. Присъстващите на тази сцена помислиха, че Харун веднага ще предаде на палача дръзкия везир.  Но халифът само измърмори няколко неразбрани думи и изскочи от стаята си. Той се втурна при жена си, която в това време стоеше пред едно голямо огледало и се кичеше с украшения. Тя знаеше, че разговорите с нея действат успокоително на Харун Ал Рашид и още щом го видя, смекчи гласа си и нежно го попита:
- Какво има, господарю, нима някой се е осмелил да те ядоса?
- Този негодник Джиафар заслужава смърт! - извика Харун. - Въпреки всички добрини, въпреки всичките му грижи и привързаност, които ми е засвидетелствал, не мога да понеса неговата наглост!

Зачервен и треперещ от гняв, той разказа на съпругата си какво се беше осмелил да му каже Джиафар.
-Заслужава да умре! - завърши царят.
- Ще ми позволиш ли да ти дам един съвет, господарю? - попита съпругата му, която вече беше седнала в краката му и освежаваше лицето си с ветрило.

- Добре, Зебеида, ти винаги си ме разбирала, може би ще приема твоя съвет. - каза халифът, чийто гняв се поуталожи пред нежната усмивка на жена му.
- На твое място аз бих проверила думите на Джиафар. Ако разбера, че ме е излъгал или подвел, той ще понесе наказанието си...
- Ама разбира се, права си! - рече Харун и на мига се изправи. - Ще отида сам в Бафра и ще се срещна с този Абулкасем, ако въобще съществува. Да му мисли Джиафар, ако ме е излъгал.

Така и стана. Харун Ал Рашид повери управлението в ръцете на Зебеида и везира, а той сам, без охрана, се качи на коня си и тръгна към Бафра...

Пътуването му премина без произшествия и той спря в първата странноприемница, която видя. Беше се облякъл като търговец и се представи за такъв, а още на следващата сутрин тръгна из улиците, за да събере сведения за Абулкасем. Нямаше нужда да ходи много за това. Първият човек, когото попита, веднага го информира с най-големи подробности за Абулкасем, за неговото милосърдие, за неговите ежедневни щедри дарения, благодарение на които в Бафра нямало вече нито един беден човек. Увлечен в желанието си да увери чужденеца в добродетелите на Абулкасем, човекът сам отведе халифа до вратите на дома на благородния млад човек.
- Ето, сам виждаш, вратите на дома му са отворени, - каза той, - Влез, никой досега не е излизал с празни ръце от този дом. Щедростта му е безгранична!

Халифът поблагодари на водача си и прекрачи прага на двореца. Вървеше бавно през коридорите и залите, с удивление гледаше тяхната пищност и великолепие, а от погледа му не убягна и добрия вкус, проявен в най-дребните детайли. Дворецът беше пълен с цяла армия слуги. Изглеждаха изключително добре, а те познаха по дрехите му, че е чужденец и го заобиколиха. Един от тях отиде да повика домакина. След малко към халифа се приближи млад човек, чието лице излъчваше нежност и благородство. Той беше облече с вкус, а по копринените му дрехи имаше такива едри бисери, каквито халифът никога не беше виждал.

- Добре дошъл в дома ми, чужденецо! - каза Абулкасем мило. - Мога ли да знам целта на твоето посещение?
Очарован от благородното държание на младия човек, халифът отговори:
- Твоята популярност ме доведе тук. Аз съм багдадски търговец. Минавах през Бафра и реших да се запозная с човека, прочул се най-вече с добрите си дела.
- Надявам се да не останеш разочарован - отговори Абулкасем и се усмихна.

После го заведе в една от стаите за гости и го покани да седне до него. След това заповяда на слугите да сервират обяда.

Поднесени бяха изискани ястия в съдове от масивно злато. Двадесет лакеи стояха до тях и пълнеха чашите с искрящи вина. Чуваше се невидим хор, пригласян от звуците на афра. Щом приключиха обяда, Абулкасем излезе и след малко се върна. Той носеше едно дръвче, чието стебло беше от сребро, клоните и листата от изумруди, а плодовете - от рубини. На върха на дървото бе кацнал златен паун - прекрасна изработка.
- Какво великолепно украшение! - успяда каже след известна пауза халифът.

- Това не е всичко. - каза младият човек и се усмихна
После с помощта на кехлибарена пръчка той леко тупна пауна по главата. Изведнъж паунът разпери криле и опашка и започна бавно да се върти. От него се излъчваше нежен аромат на разцъфнали рози.
- Невероятно! Невероятно... - шептеше халифът без да откъсва поглед от това чудо.
- Наистина ли го харесваш? - попита Абулкасем.
- Шегуваш ли се?! Разбира се, че ми харесва. Такова нещо виждам за първи път!

Абулкасем взе сребърното дърво и го изнесе без да каже нито дума.

"Ето, - помисли си халифът, - този човек е само привидно гостоприемен, мога да преценя по делата му. Не е чак толкова благороден, както ми го представи Джиафар. Аз харесах дървото и пауна, а той ги изнесе от страх да не би да му ги поискам."

В това време Абулкасем се върна. Редом с него вървеше един разкошно облечен лакей, който държеше в ръцете си купа, изваяна само от един рубин. Купата беше пълна с вино.
- Вкуси от това вино, гостенино, - каза Абулкасем, подавайки купата, - и ми кажи мнението си за него.

Халифът потопи устни във виното и без да се усети пресуши купата за миг, което самò по себе си говореше колко много му беше харесала почерпката. Докато подаваше изящния съд обратно към Абулкасем, с най-голяма изненада  видя, че купата пак се е напълнила. Халифът изпи виното и тя отново се напълни.
- Но това е чудо! - извика удивен той. - Това не може да бъде!
- Хареса ли ти купата? - попита Абулкасем.
Халифът отговори с куп похвали за рубинения съд, а Абулкасем отново излезе, като изведе и лакея , заедно с купата.
" О, това е вече прекалено! - си каза Харун почти ядосан. - Джиафар ме излъга и толкова по-зле за него. Неговият "благороден" Абулкасем е страшно недоверчив. И освен това - суетен, защото показва богатствата си само за да впечатлява хората."
Тъкмо се изправяше, когато Абулкасем се върна отново.
- Нима си тръгваш вече, гостенино? - попита той, - Твоето присъствие ми е толкова приятно, че бих желал да те задържа за по-дълго време. Извини ме, ако те приех малко безцеремонно и може би не съвсем както подобава...
- Напразно се самообвиняваш, - каза халифът с малко престорена любезност. - нито един крал не би могъл да окаже по-блестящо гостоприемство.

Харун Ал Рашид си тръгна, като по пътя си мислеше, колко много беше преувеличил Джиафар. Щом стигна до гостоприемницата, той забеляза, че собственика го чака на вратата.
- Господарю, - обърна се той към Харун малко смутен, - позволих си да оставя всичко изпратено за теб в тази зала. Твоята стая е прекалено тясна, за да го побере.
Недоумяващият Харун влезе в залата и се стъписа изненадан. Тя беше пълна с копринени килими, златотканни платове и цял куп още дарове, придружени от пратеници, които беше срещнал у Абулкасем. Там бяха също и дървото с пауна и момчето с рубинената купа. Същото това момче коленичи пред халифа и каза:
- Ще благоволите ли да прочетете това писмо, господарю? - и подаде на Харун един пергамент, на който Абулкасем беше написал следното:
"Благородни чужденецо, бъди така добър да приемеш моите подаръци. Онова, което харесват моите сътрапезници, не е вече мое!"
"Значи все пак Джиафар е имал право. Този човек е самото великодушие! Какво богатство има този млад човек, просто е невероятно!"

На следващият ден халифът стана рано и веднага се отправи към дома на Абулкасем. Отново бе приет топло и радушно.
- Не мога да приема всичките ти подаръци, драги Абулкасем, - каза той. - Те са наистина много красиви, но ти трябва да бъдеш по-малко разточителен, защото иначе скоро ще пропилееш всичкото си богатство!
- Не, - отговори Абулкасем и се усмихна. - Ако ти разкажа живота си, сам ще разбереш, че нямам причина да се страхувам за това.
- Ще те изслушам с удоволствие! - каза малко недоверчиво Харун. - Имам достатъчно време.

- Добре, така да бъде. - каза Абулкасем и започна разказа си:

следва продължение...

Приказка за китайският цар Рузваншад 5

 ... И в същият миг Шехеристани, принцовете, гвардейците и паланкините изчезнаха по необясним начин.

Царят нададе отчаян вик. Веднага при него изтича Муезин.
- Аз съм прокълнат! - стенеше царя.- Сам разруших семейството си. По своя вина! По своя вина!
- Успокойте се, Господарю, - каза Муезин, опитвайки се да утеши Рузваншад, - Помислете за войската, за царството. Огледайте се , вижте каква богата плячка взехме. При бягството си моголският цар изостави цялото си съкровище. В неговите каси има толкова злато, че ще можем не само да платим заплатите на войниците, но и да зарадваме народа, като опростим данъците за много години напред. Вашите поданици ще Ви благославят. Вие сте велик цар!
- Защо ми е всичко това?! - пак простена Рузваншад, без да се срамува от сълзите си. - Не искам да съм цар. Ти ще се грижиш за всичко от днес нататък, царувай вместо мен. Аз не  искам да мисля за друго, освен за едно. Че можех да имам всичкото щастие на света и че с такава лека ръка загубих всичко - и любимата жена, и децата си. Загубих ги по своя вина!

Отчаянието на царя беше толкова голямо, че Муезин, въпреки всичките си усилия, не можа да го успокои и да го върне начело на войската. И царят-победител се завърна в столицата помръкнал,  скрит зад завесите на носилката си. Дълбоко опечалена беше и цялата армия. Самият Муезин, който сега я предвождаше, беше сломен от скръбта на своя любим господар. При вида на тъжното му лице стихваха възторжените  викове  и  на тълпата, която ги посрещаше.

Щом се завърна в двореца си, Рузваншад се затвори в своя апартамент. Заповяда да спуснат всички завеси, за да не вижда вече нито слънцето, нито синьото небе, нито зеленината в градините, нито величествените очертания на планините. Искаше да остане сам със скръбта си. В стаята не пускаше нито придворните си, нито офицерите. Само Муезин и немите слуги, които безшумно преминаваха през залите, имаха право да доближават съкрушения монарх.

Натъжи се и целият град, смехът и песните около двореца бяха забранени. Въпреки че везирът съумяваше да замести достойно своя господар, над целия град бе легнала траурна покривка.

 

 Така изминаха десет дълги години. Рузваншад беше неутешим, мъката го топеше с всеки изминал ден. Държавните дела не го интересуваха. Той търсеше Муезин само за да  поговори с него за жена си и децата си. Напразни се оказаха всички усилия на везира да разсее тази тъга и накрая той изгуби надежда, че няга отново ще го види такъв, какъвто беше.

Дойде и оня ден, в който цялата тази мъка го прекърши окончателно. Царят беше на смъртно легло. Оставаха му броени часове. Блед, измършавял, той изплакаваше последните си сълзи. Внезапно в стаята се чу лек шум - появи се Шехеристани. Тя се спусна към съпруга си и топло го прегърна.
- Нашите страдания свършиха, скъпи! Законът на духовете ме отдели от теб за десет години. Цели десет дълги години! Ах, царю мой, аз ти казах тогава "сбогом", защото никога не бих повярвала, че децата на Адам са способни на вярност и трайна любов. Но ти доказа точно обратното, остана ми верен, а това означава, че аз не съм познавала достатъчно добре мъжкото сърце. Ето и нашите деца ни, и те са тук. Повече никога няма да се разделяме.

Всички тези думи, прекъсвани от нежни топли целувки, сякаш възкресиха царя. Видът на двете му деца окончателно го върна към живота. Прозорците бяха отворени и оттам нахлу свеж въздух и светлина. Рузваншад свика придворните си, начело с Муезин, а след час вече целият град празнуваше, сякаш бе възкръснал заедно с царя. Цял месец празнува китайският народ щастието на своя господар и оттогава  никъде не е имало по-щастливо царство от това, на Рузваншад.

Като свърши приказката, вярната бавачка се обърна към красивата Фарукназ и я запита:
- Какво ще кажете, княгиньо? Виждате, че има мъже, които могат да обичат предано и истински!
- Но нима липсата на доверие не е грешка? - отговори княгинята. - Тук аз виждам само едно - как един мъж е справедливо наказан за своята несъвършена любов. Но доколкото разбирам, твоята приказка се хареса на момичетата от моята свита, ето защо, продължавай да им разказваш, виждам, че това им доставя удоволствие.

И бавачката продължи с приказката за:

СЪКРОВИЩЕТО

 Това се случи в Багдад през царуването на великият Харун Ал Рашид...

следва продължение...

Приказка за китайският цар Рузваншад 4

 ... Рузваншад стоеше като вкаменен. Муезин започна да си скубе брадата от отчаяние. Велѝ, разярен, крещеше на войниците да защитят провизиите си. Но докато войниците се окопитят, всичко наоколо беше тотално унищожено. А царицата спокойно  се обърна и тръгна към паланкина си. Тъкмо да се качи в него, царят най-сетне се окопити  и се спусна гневно към нея:
- Какво ти става, жено? Не ти ли бяха достатъчни моите бащински страдания, та сега посягаш и на царството ми? Проклинам денят, в който те видях, проклет да е деня, в който  ти плени сърцето ми, за да го разбиеш след това! Твоята жестокост причини смъртта на децата ми, а сега погубва и народа ми. Сега как ще изхраня войската си? Нали така всички ще измрат от глад, как можа да ми сториш това?!

- О, колко съжалявам!... - изрече просото Шехеристани и от очите и се търкулнаха две едри сълзи.
Тези сълзи, първите нейни сълзи, уталожиха малко гнева му. Той за пръв път я виждаше да плаче.
- Малко е късно да се разкайваш, - каза той. Сълзите ти не са в състояние да поправят стореното зло. Ще загубя царството си така, както загубих и децата си. Само не разбирам, какво толкова сторих, за да ми причиняваш всичко това?
Царицата продължаваше да плаче. Най сетне успя да поеме дълбоко дъх и да каже:
-Нима не разбираш, царю? Аз плача за нашата раздяла. Сега трябва да те напусна, защото въпреки клетвата си, ти ме упрекна, осъди моите постъпки. Законът на духовете е строг и аз трябва да го спазя.

- Да ме напуснеш? - недоумяваше царят.
- Да, ти очевидно се усъмни в мен. Мислиш, че съм хвърлила синът ни в огъня? А това е измама за твоите човешки очи. Аз само предадох детето ни в ръцете на неговите възпитатели, които ще го подготвят да бъде достоен наследник. Кучето, което отнесе нашата прекрасна Балкис е фея, която ще ѝ предаде всички знания и умения, необходими за една принцеса на духовете. Аз доведох тук нашите деца днес, за да ги прегърнеш. Виж колко са пораснали...

Рузваншад беше объркан, но нададе вик на безумна радост. Децата излязоха от паланкина и се хвърлиха в обятията му. Замаяният цар целуна розовите им бузки и се обърна отново към жена си:
- Царице моя, - каза той развълнувано, - прости ми, че се усъмних в мъдростта ти. Заради щастието, което сега ми поднасяш, аз ти прощавам греха, който направи, като унищожи провизиите на войските ми. Аз...
Шехеристани го прекъсна:
- Няма какво да ми прощаваш! Аз спасих армията ти, човече! Погледни твоят везир Велѝ как трепери сега, след като беше толкова разярен преди малко. Той е получил сто хиляди мери от царя на моголите, за да отрови храната и питиетата на твоята войска.
- Да отрови?! - царят звучеше ужасèн.
- Да! Повикай го тук и сам се увери в това!

Рузваншад направи знак на Велѝ да се приближи. Везирът бе силно пребледнял, въпреки намерението му да изглежда спокоен.
- Научих, че си се опитал да отровиш армията ми, Велѝ. Вярно ли е това? - извика царят разгневен.
- Аз?! - каза Велѝ с престорена невинност. - Аз, който съм Ви толкова предан? Каква е тази басня? Кой Ви наговори тези измислици?
 Царицата се наведе, взе напососки едно ненапълно разсипана делва и един чувал, в който беше останало малко ориз и каза:
- Заповядай му да пие от този нектар и да хапне от ориза!
Велѝ пребледня още повече и отговори:
- Сега не съм гладен!
- Добре, пийни тогава малко от това вино! - каза царицата.
- Не ми се пие! - прошепна все по-колебливо везирът.
- Заповядвам ти да пиеш! - извика Рузваншад, който като видя как трепери везирът, вече не се и съмняваше във вината му. - Пий или ще заповядам на оръженосеца ми да ти отсече главата!

В очите на везира се четеше ужас. Той бавно протегна ръка към делвата и я поднесе към устата си. Едва докоснало устните му, винoто подейства на секундата и той се строполи безжизнен на земята.

- О, скъпа, - обърна се към съпругата си царят, - ти спаси живота на всички ни! Не знам как да ти се отблагодаря! Зная, че ще загубим битката, защото нямаме провизии. Войската ми ще гладува, но...
- Не, - каза Шехеристани с все същия тъжен глас, - войската няма да гладува, защото врагът ви е запасен с двойно колочество провизии. И той е съвсем близо до нас, макар вие да не подозирате това. Атакувайте още тази нощ, разбийте ги и вземете провизиите им. Чувате ли този шум, наподобяващ далечна гръмотевица? Това са те - моголските войски. Вървете на бой! Вие ще победите!

Царят, окуражен от своята съпруга, целуна за последн път децата си, скочи на коня си и поведе офицерите си.
- Напред към врага!

В същият момент на хоризонта се показа гора от неприятелски копия. Царят застана начело на конниците и се впуснаха в атака. Моголите бяха храбри войници, но не устояха на устрема на Рузваншад и неговата армия. След няколко часа полето бе осеяно с поразените врагове, а посраменият моголски цар бягаше някъде далеч с малка група негови офицери, успели случайно да се спасят. Царят на Китай се спусна към Шехеристани, която, застанала неподвижно до своя паланкин, през цялото време наблюдаваше сражението.

- Ние победихме благодарение на теб, скъпа. - извика Рузваншад, опиянен от радост. - Моля те, прости моите обидни съмнения. Това никога повече няма да се повтори! Всяка твоя дума ще бъде за мен закон...
- Сбогом, царю. - отговори Шехеристани, въздъхвайки и отдръпвайки ръцете си от ръцете на своя съпруг. Вече ти обясних, ти по своя вина ме загуби, загуби и децата си. Такъв е законът! И това е нашата последна среща!
- Но това е невъзможно! - почти проплака царят и обхвана Шехеристани в обятията си. - Нищо вече неможе да ни раздели. Никому не яе позволя да ви отнеме от мен!
- Сбогом! - повтори разплакана царицата.

И в същият миг Шехеристани, принцовете, гвардейците и паланкините изчезнаха по необясним начин....

следва продължение ...

Приказка за китайският цар Рузваншад 3

  

... И като пое в ръцете си малкият принц, тя го хвърли в огъня.

Рузваншад подскочи от ужас. Погледна към камината, но огънят беше вече изчезнал заедно с детето. Застина като вкаменен, а Шехеристани се усмихваше спокойно. Царят бавно отвърна глава, беше сломен и сърцето му се разкъсваше от мъка, но той си спомни обещанието, което беше дал на царицата, замълча и се оттегли в кабинета си. Там се отдаде на своята скръб и дълго време не можа да се успокои. "Аз не бива да се противопоставям, - си каза той, - заклех се, че няма да го правя. Това, което тя направи, е непростимо жестоко и ми се иска да вярвам, че както тя ми каза, тази ѝ постъпка си има своята причина". Не каза нищо на съпругата си, макар да имаше нужда от някакво обяснение. Върху щастието му обаче вече беше легнала сянка и нежността на любимата жена не можа да заличи ужасния спомен.

След още една година им се роди дъщеря. Тя беше още по-красива. Нарекоха я Фатима. Всички духове от острова отпразнуваха нейното раждане. Три дни продължиха тържествата, а Рузваншад беше най-гордият баща на света. Не спираше да я гледа и прегръща. Покрай нея той беше на път да позабрави какво се случи със синът му. Оказа се обаче, че и този път радостта му няма да трае дълго.Няколко дни след раждането на мъничката принцеса, в двореца се появи голямо бяло куче, което започна да дỳши по всички ъгли със зинала уста. Когато Шехеристани го видя, повика го до себе си и му прошепна:
- Ела тук, моето кученце. Вземи това момиченце заедно с люлката му!

Случи се така, че Рузваншад присъстваше на тази сцена и преди още да може да си даде сметка за това, което става, животното послушно се приближи до люлката, захапа я с уста и избяга заедно с детето. Царят едва се сдържа да не извика от отчаяние, но Шехеристани го погледна многозначително. Той отново си спомни за обещанието и с последни сили успя да подтисне страданието си, докато остане сам. Очите му не пресъхваха от сълзи, а дълбоко в себе си той вече проклинаше таз коравосърдечна жена. "Сигурно, - си мислеше той сломен, - такъв е законът на духовете: те могат да се женят за хора, но деца от такъв брак не бива да останат живи. Вероятно това е причината...Нямам право да съдя Шехеристани, но как да говоря с нея оттук нататък, как да я погледна?! Ако устата ми мълчи, очите ми ще крещят от омраза към тези варварски закони. Не мога да понеса да живея повече на този остров".

И Рузваншад реши. Той обичаше жена си, но бе невъзможно да живее с мисълта за случилото се и още на следващия ден ѝ съобщи, че си заминава.
- Имам нужда да видя народа си, - каза той, - а и те вероятно имат нужда от мен.
- Да бъде както си пожелал, Господарю, - отговори Шехеристани, - твоето присъствие в държавата ти и без това е крайно необходимо на този етап. Моголите сбират огромна армия, за да ви нападнат. Върви да защитиш царството си. Аз ще дойда по някое време да те видя.
Едва изрекла тези думи, тя се обърна към един дух от свитата си и му заповяда:
- Пренесете веднага царят в двореца му в Китай!

За част от мига Рузваншад се намери в стаята си, легнал на сòфата си, където  обикновено прекарваше следобедната си почивка.
Като видя тъй внезапно появилият се цар, Муезин подскочи като попарен:
- Ах, Господарю!!! Сънувам ли? Наистина ли това сте Вие? Значи небето е чуло най-после молбите ми. - И започна  бързо да разказва. - По време на Вашето отсъствие държавата управлявах аз. Вашите поданици, загубили всяка надежда, че ще се върнете, ме натовариха с тази отговорност. Но кажете, какво стана, къде бяхте Вие през всичкото това време?

Рузваншад разказа по-голямата част от случилото се на своя верен везир и му съобщи за голямата опасност от страна на моголите.
- Върнах се, за да защитя народа си и да...
Но той не довърши. Въпреки доверието си към Муезин, някак не пожела да сподели най-тежката си мъка дори с него. В това време всички висши офицери вече бяха на крак. Рузваншад започна да дава енергични разпореждания и се остави да бъде изцяло погълнат  от държавническите си грижи.

За една нощ войските се събраха в столицата. Войниците бяха обхванати от силно въодушевление и готовност да защитят царството си. Нашествието на моголите, вместо да всее паника, бе посрещнато спокойно и организирано.  След като подготовката приключи, Рузваншад се качи на бойния си кон и извика:
- Напред срещу врага!

Излизането на войските беше пищно. Царският кон стъпваше по цветя, след армията се движеше верига от камили, натоварени с провизии. Службата по продоволствието беше организирана от везир на име Велѝ. Прехраната на войската беше от първостепенна важност. Цяло стадо товарни животни носеха и пълни с вино бъчви.

Когато достигнаха до една широка равнина, Рузваншад реши да спрат там да дочакат моголите. Разчиташе особено на своята кавалерия. Щом изградиха лагера, той заповяда животните да бъдат разтоварени. Точно след издаване на заповедта, вниманието му бе привлечено от един голям облак прах. От него се показаха паланкини* , охранявани от многобройни въоръжени конници. От един от тези паланкини слезе царицата, жената на Рузваншад. В момента, в който я видя, той възкликна от радост, но веднага след това онези спомени свиха сърцето му и той се приближи към нея със смесени чувства на възторг и страх. Шехеристани се усмихна нежно на съпруга си и каза:
- Виждам, че идвам точно навреме.

После подаде знак на своите гвардейци, които се спуснаха към разтоварените провизии и започнаха да ги унищожават: пробиха бъчвите, разбиха сандъците, разпориха и  разкъсаха чувалите и изпотъпкаха сухарите, ориза и брашното.
Рузваншад стоеше като вкаменен...
_______________________________________________
* паланкин - в Далечния Изток - вид покрита носилка или стол за пренасяне на пътници

следва продължение

Приказка за китайският цар Рузваншад 2

... но точно в този момент в залата влезе друга девойка, която приличаше на придворна. Щом видя черните ѝ дрехи и съкрушеното ѝ лице, феята се изплаши.
- Какво има, Мая? - извика тя, - каква тъжна вест ми носиш? Нещо за баща ми ли?!
Мая замълча и след дълга въздишка каза:
- Макар че духовете живеят по-дълго от хората, те също като тях са смъртни. Вчера баща Ви напусна Земята. Вашите поданици имат нужда от Вас, княгиньо Шехеристани. Вашето присъствие е крайно необходимо там в този момент.

Шехеристани заплака, обвзета от двойна скръб. Безкрайно обичаше баща си и в същото време разбираше, че се налага да се раздели с този, който бе заел специално място в сърцето ѝ. Обърна се към Рузваншад и му протегна ръката си.
- Трябва да те напусна княже, но те уверявам, че пак ще се видим. Ако наистина ме обичаш и все още ме искаш, ще се оженим.
Едва изрекла тези думи, тя изчезна. Царят и везира му се озоваха в пълен мрак и скоро осъзнаха, че се намират до дървото, на брега на езерото. Младият цар напразно продължаваше да се оглежда с отчаян поглед.

- Знаех си, - извика Муезин, - станахме жертва на магия, Господарю, знаех си! Тази жена сигурно е вещица, превърнала се в младо, хубаво момиче, за да може по-лесно да Ви замае главата. Повярвайте ми, трябва незабавно да се махнем от  това прокълнато място. Страхувам се за Вас!
- Да вървим, - каза с въздишка Рузваншад. - Но не мога да повярвам, Муезин, че Шехеристани е скроила някакъв зъл план срещу мен. Очите ѝ казват, че има добро сърце.

Утрото вече настъпваше, когато двамата отново влязоха в столицата. Единственото, което Рузваншад искаше бе отново да види тази, която го напусна. През следващите дни той се остави да бъде погълнат от мисли за нея.
Минаха месеци. Единственото развлечение на царя беше ловът и той продължаваше да ходи само в онази гора, където бе видял бялата сърна. Везирът положи всички усилия да го разсее, но  напразно, нищо не помагаше. Рузваншад ходеше наистина като омагьосан.

Една сутрин, докато придворните очакваха обичайният поздрав за добро утро от царя, вместо това им съобщиха да си вървят. Нещо непредвидено се беше случило на Негово Величество, което го възпрепятстваше да се появи. Придворните се развикаха недоволно, искаха обяснение.  Наложи се везирът да ги посрещне със зачервени от плач очи.
- Трудно ми е да обясня нещо, което и за мен самият е необяснимо. - каза той. - Снощи, след като разпусна офицерите си, царят се оттегли в спалнята си. От тогава от него няма никаква следа. Претърсихме целият дворец и околностите, нищо... Не ни остава нищо друго, освен да се надяваме на чудо и да очакваме завръщането му, ако въобще все още е жив!
Народът потъна в дълбока скръб. Патрули бяха разпратени по всички краища на страната, но търсенето си остана безрезултатно. След около седмица време вече бяха загубили и последната си надежда.

Докато поданиците му тъгуваха, Рузваншад беше на върха на щастието на остров Шехеристан, където беше пренесен по заповед на Шехеристани. След като бе провъзгласена за царица, тя прекара вървите месеци в грижи по царството си. Но не забрави дадената пред царя на Китай дума и обещанието си да се омъжи за него. Беше взаимно и той ѝ остана верен. Ето защо, тя събра първенците в царството на Духовете и им каза:
- Когато ми положихте короната, вие до един се заклехте да ми се подчинявате. Ето сега моята воля: ще се омъжа за цар Рузваншад и се надявам вие всички до един също да го приемете за свой господар.
- Но, макар и да е цар сега, той си остава човек, дете, - каза един побелял Дух,- и ще трябва да се подчинява на нашите закони. Как мислите, дали ще съумее?
- Не се притеснявайте за това, - отговори Шехеристани, - аз ще му разясня задълженията му към нашия народ.

След като получи съгласието на съветниците си, Шехеристани заповяда да доведат царя на Китай в нейния задмосрки дворец.
Удивлението на Рузваншад беше неописуемо, когато се събуди и до себе си видя жената на своите мечти.
Към края на церемонията по венчавката, Шехеристани се приближи към съпруга си и му каза:
- Скъпи, трябва да ми обещаеш нещо. Необходимо е да го направиш в името на общото ни щастие. Също толкова важно е и да го изпълниш точно, защото ако не го изпълниш, ще страдаме и двамата.
- За теб съм готов на всичко, Говори, кажи ми за какво става дума? - без да се колебае отговори младият цар.

- Добре...ние духовете, не приличаме в постъпките си на вас, хората, - започна Шехерестани. Имаме различни и особени  на пръв поглед закони и нрави. Ако наистина възнамеряваш съвместният ни живот да продължи дълго, трябва да се закълнеш пред мен, че моите желания ще бъдат и твои, и че ти никога няма да ме упрекнеш , каквото и да правя пред теб. Впрочем запомни, че духовете не вършат нищо неразумно, и всичките ми постъпки, колкото и чужди и странни да ти се струват, имат своето обяснение.
- О, царице моя! Можеш да разчиташ на мен. Готов съм да положа каквато искаш клетва и обещавам да приема всичко безпрекословно.

Шехеристани сияеше и благодари на царя с най-нежния си поглед и като го хвана за ръка, поведе го към трона и даде знак на придворните си да започнат веселията.

Празненствата по случай царската сватба продължиха дълго. Рузваншад бе така опиянен от щастие, че скоро забрави и своята страна, и своя народ.  Гледаше на живота през розови очила. Така в съвършено щастие измина една година. Тогава радостта на на царя се удвои, роди му се син, красив като слънцето. Царят беше на лов, когато получи новината. Метна се на коня си и запрепуска към двореца, за да види първородната си рожба.

Това се случи през зимата. Шехеристани беше седнала край камината и държеше детето в ръцете си.

Щом влезе при тях, Рузваншад си помисли, че едва ли на света може да има по-мила картина от тази. Тя му подаде детето и нежно му се усмихна. Рузваншад пое малкият принц много внимателно, толкова крехък бе той. Нежно го прегърна, без да откъсва поглед от малкото му личице.
- Видя ли го добре, господарю? - попита царицата.
- Колко е красив! - успя най-сетне да прошепне царят с просълзени от щастие очи и също така нежно подаде бебето на майка му.
- Ако ти си щастлив, - продължи Шехеристани, - и аз съм щастлива.
И като пое в ръцете си малкият принц, тя го хвърли в огъня.

следва продължение

Приказка за китайският цар Рузваншад 1

... И бавачката започна:

Приказка за китайският цар Рузваншад

В Китай царуваше някога един млад цар, на име Рузваншад. Когато не беше зает с държавните си дела, той прекарваше цялото си свободно време в лов. Един ден, когато се беше отдал на любимото си занимание, той се поотдалечи малко от свитата си. Изведнъж съзря наблизо да подтичва една бяла сърна с червени и ситни петна.

Сърната имаше на краката си златни гривни, а на гърба ѝ имаше покривка със сребърна бродерия.

Младият цар не можа да устои на изкушението да я докосне и се спусна след нея с всички сили. Но сърната побягна толкова бързо, че след миг Рузваншад се оказа само в праха, вдигнат от копитата ѝ. Върна се при свитата си недоволен, но се закле пред себе си да претърси цялата гора, докато не я намери.

На следващият ден, тъкмо бе навлязъл в гората, когато отново я зърна полулегнала до брега на едно езеро. Едва се сдържа да не извика от радост, докато опъваше лъка си, но сърната с един невероятно лек скок се хвърли в езерото и за миг изчезна.

Царят веднага повика везира и свитата си и им заповяда да претърсят езерото. Беше разярен от поредния си неуспех и искаше повече от всичко да хване сърната - жива или мъртва. Търсенето обаче се оказа напразно, нямаше и следа от чудното животно. Тогава упоритият цар каза на везира си:
- Оставаме тук на пост през нощта. Сърната ще помисли, че сме си отишли и ще излезе.
Разбира се, старият везир не се страхуваше да остане на открито през нощта, но се опита да предупреди господаря си:
- Това не е обикновено животно. Тук има нещо нередно, магия някаква май... Мисля, че ще бъде опасно за Вас и че...
- Как смееш да възразяваш на моята заповед? - каза гневно младият владетел. - Добре, всички останали да си тръгват. Ти оставаш тук с мен, до това дърво!
Заповедта беше изпълнена и на брега останаха само те двамата.
- Ще се редуваме, - каза Рузваншад, след като усети, че очите му се затварят. - Аз ще дремна малко, а ти наблюдавай и ако видиш нещо, веднага ме събуди!

Муезин, така се казваше везирът, беше изключително предан на своя господар, но тъй като беше вече в напреднала възраст, не можа дълго да устои на умората.  Дори не усети кога задряма и той.

Разбуди ги шум от фанфари. Пред тях се издигаше разкошен дворец, а през широко отворените прозорци до ушите им достигаха вълшебни гласове на непознат хор.

 

- Какво означава това? - обърна се царът към Муезин, който слушаше в захлас с отворена уста. - Къде се намираме, къде е езерото? Чий е този дворец и как е възможно да е по-красив от моя?!
- Трябва да е някакъв мираж, игра на въобръжението, господарю. - каза везирът, поклащайки глава. - Този дворец е някаква клопка.
- Да видим! - рече уверено смелият цар. - Колкото повече ме съветваш да бъда благоразумен, толкова повече расте желанието ми да разгадая тази тайна. Следвай ме!

Рузваншад тръгна към двореца и не везира не му оставаше нищо друго, освен да го последва.
Портата на двореца беше отворена и те предпазливо влязоха. Пред очите им се откриваха великолепни зали с подове от китайски порцелан, дивани, покрити със златотканни платове. Онемели от възхита, те достигнаха до вратата на последната зала, където откриха тайната на концерта, който ги беше разбудил.  Там, на златен трон, седеше невероятно красива жена в ослепителни дрехи. Веше подпряла брадичка с ръка и слушаше...Когато царят и везира влязоха, песента секна. Жената на трона трепна и се обърна. Рузваншад бавно достигна средата на залата и любезно поздрави:
- Позволете да Ви се представя. Аз съм царят на Китай.
И след кратка пауза се чу да казва:
- Никога слънцето не е виждало лице като Вашето. Кажете ми, за бога, коя сте Вие?!

Жената се усмихна и почти шеговито отговори:
- Аз съм сърна, която може да подчинява лъвове и която може да се хвърля в езеро, без да се удави!
- Сега разбирам Вашите свръхестествени способности. Аз съм само един простосмъртен. Но...пленителното Ви лице, не е ли и то само краткотрайна външност? И то ли ще изчезне при следващата прищявка на Вашата фантазия?

- Спокойно, - каза девойката все така усмихната, но трогателно нежна. - Вие сега ме виждате такава, каквато съм в действителност. Заповядайте, бъдете ми гост! Пийте за мое здраве и вкусете нашите ястия.
Масата вече бе отрупана с всевъзможни лакомства, вина, сокове, плодове.

- А Вие? Вие няма ли да ми правите компания? - попита младият цар без да отмества поглед от девойката.

Тя поклати отрицателно глава:
- Не, аз се храня само с аромата на ястията. Но ще Ви бъда виночерпец. Харесва ли Ви това вино? То е от Шехеристан, островът на Духовете. Там царува моят баща, а аз съм единствената му дъщеря.
- О, Вие сте Фея! - извика царят с широко отворени очи. - Аз съм луд и не мога да повярвам, че го казвам, но...аз съм влюбен във Вас и мисля, че съм Ви обикнал завинаги!

Феята се засмя с глас:
- Завинаги? Това е твърде силна дума за променливото човешко сърце. Не вярвам, че Вашата любов може да трае дълго, но съм склонна да повярвам, че точно сега  ме обичате, защото... е взаимно...
Щом чу тези думи, царят падна на колене пред красивата фея.
- Да, така е, и аз Ви обичам - повтори тя тихо. - И не мога да си обясня как стигнах до там, че да се влюбя в човек. Нашите закони го забраняват, но то...просто се случи. 

Любопитството ме накара да напусна двореца на баща си и да обиколя много страни, в които живеят децата на Адам. И тъкмо когато вече бях решила да се върна на остров Шехерестан, те видях да излизаш на лов. Ти не можеше да ме забележиш, защото аз мога да бъда невидима, когато поискам. Не можех да се откъсна от теб  и за да те отделя от придворните ти, се превърнах в бяла сърна.  Бях трогната от усърдието, с което ме търсеше из езерото и от решението ти да прекараш нощта до брега. Докато вие спяхте, аз заповядах да бъде издигнат този дворец, за да мога да ви приема в него.

Царят, който беше онемял от радост, се канеше да ѝ отговори, но точно в този момент в залата влезе друга девойка, която приличаше на придворна. Щом видя черните ѝ дрехи и съкрушеното ѝ лице, феята се изплаши.
- Какво има, Мая? - извика тя, - каква тъжна вест ми носиш? Нещо за баща ми ли?!

следва продължение