петък, 26 август 2011 г.

Щастието -> Историята на печалния везир


Историята на печалния везир

... Везирът въздъхна и започна:
- Преживял съм много, независимо от възрастта си. Премеждията  ми започнаха след смъртта на баща ми. Той беше златар в Багдад. Мечтаеше да ме види един ден като министър и за тази цел ми беше наел най-мъдрите учители в царството. Когато бях на четиринадесет години, баща ми се разболя тежко и в последния си ден той поиска да говори с мен насаме.

-Сине, - ми каза той, - усещам, че ми остава малко време. Боли ме от мисълта, че ще те напусна, но повече ме притеснява това, че не си готов да да се справяш сам. Ти си още много буен и не умееш да контролираш разходите си. Съмнявам се, че ще съумееш да запазиш богатството, което ти оставям. Ако някой ден се разориш напълно и решиш, че единствен изход е смъртта, обещай ми, че ще се обесиш. Да, точно така, да се обесиш, - повтори баща ми и странно се усмихна, като видя изненаданото ми лице. - Искам да се обесиш на онази стара круша, ей там, в края на градината. А сега...сбогом, синко...

И така, баща ми умря. За кратко време богатството буквално се стопи пред очите ми, за което естествено бях всячески подпомогнат от приятелите и слугите си. Не се противях, когато ме ласкаеха или крадяха от мен. Едва когато започнах да потъвам в дългове, когато бях изоставен от всички, които преди ми  стискаха ръка или потупваха по рамото, едва тогава осъзнах колко лоши всъщност са хората и колко малко ги познавам аз.  Съзнавах, че оттук нататък животът ми ще бъде ад. Загубих вяра във всичко и всеки. Думите на баща ми се сбъдваха. Единственото, което още можех да направя, беше да се самоубия. Тогава в съзнанието ми изплуваха неговите последни думи. Взех въже, отидох в градината и го преметнах през най-дебелия клон на старата круша.  Покатерих се и сложих примката на шията си. Мислено се простих с живота и скочих.

В следващия миг се намерих на земята - понатъртен и позамаян, но жив и дишащ. До мен лежеше големия клон, а по земята, какво мислиш, бях обсипан с диаманти. Огледах клона и открих, че той е кух, а отвътре продължаваха да се сипят диаманти. Изтичах в къщи, взех брадва и отсякох дървото. Оказа се, че всички клони са пълни със скъпоценни камъни. 



Не спирах да благославям мърдия си баща за неговата далновидност. Ако ми беше оставил това състoяние заедно с другото богатство, аз щях да разпилея и него, макар и малко по-късно. Вече бях натрупал горчив опит и това, което имах сега пред очите си, ми даваше невероятния втори шанс в живота.

Отдадох се на занаята на баща си. Естествено беше да стана златар, след като разполагах с толкова много скъпоценни камъни.  Мoите някогашни "приятели" разбраха, че късметът отново ми се е усмихнал и побързаха отново да се сближат с мен. Това обаче не им се получи. Прерязах категорично всички пътища назад, запознах се с двама търговци и заедно с тях отплувах от Бафра за Ормуз.

Вече бяхме близо до града, когато една нощ, след като тъкмо бях заспал, моито съдружници ме ограбиха и ме хвърлиха в морето. Добре че бях добър плувец. Съвзех се и започнах да плувам към брега, не беше далеч. Предполагам съдружниците ми сметнаха, че вълните отдаван са ме отнесли.



 Излязох на брега в подножието на една висока планина - пемръзнал и полугол. Бях си ударил главата в една подводна скала и раната кървеше. Забелязах блещукаща светлинка между дърветата. Запътих се натам, оказа се село. С последни сили се добрах до първите къщи. Добри хора ме приютиха, превързаха раната ми и след като ме изслушаха, решиха да ме отведат при кадията*  в Ормуз.

Първият човек, когото видях в града, беше единият от моите съдружници. Стоеше на прага на един кервансарай и почиваше. Спуснах се към него, изпълнен с гняв и обида.
- Подлец! Върнете ми откраднатите скъпоценности! Мислехте, че съм умрял, нали? Аз обаче съм тук и ще си търся правото!

Търговецът пребледня, но дотича партньора му и той се окуражи.
- Какво иска този луд човек от мен? - преструваше се на невинен той. - Аз не го познавам! Как е възможно полицията да допуска разни скитници и просяци да обиждат по такъв начин богатите търговци!?

Побеснях от току-що изречената лъжа и отново се хвърлих върху него. Хората наоколо ни разделиха и отведоха при кадията. Там двамата търговци се надпреварваха да ме обявяват  за луд и пияница. Напразно протестирах, твърде силен беше контрастът между моите опърпани дрехи и добрия външен вид на моите врагове. Вината беше отсъдена за мен и ме хвърлиха в затвора.

Сигурно дълго щях да оплаквам съдбата си там, ако добри хора не бяха разказали  в какво състояние ме бяха намерили. Отново бях изправен пред кадията. Сега вече имах възможността да разкажа за нападението над мен и причината да изглеждам като скитник. Кадията заповяда да доведат търговците от кервансарая, но тях вече ги нямаше там. Не бяха си губили времето. Отново избягаха, отмъквайки богатството ми.

Освободиха ме от затвора и аз се прикрепих към един керван, който пътуваш към Ширас. Щях да се кандидатирам там във войските на Шах Тамап.  Тогава бях на деветнадесет години и се надявах да ме приемат в царската гвардия.

Постъпих в пажеския корпус, където ми обещаха по-късно да ме произведат в гвардейски офицер. За мен се застъпи везирът, който, оказа се, някога се беше познавал с баща ми в Багдад. Бях доволен от положението си, но така и не успях да си намеря добри приятели. За годините си бях доста препатил и лудориите на пажовете не ме интересуваха ни най-малко. В свободното си време обичах да се разхождам из полето  или в прекрасните градини на двореца.



Престоят в тези градини, особено нощем, беше забранен и затова се прибирах при първия предупредителен сигнал на камбаните. Но една вечер явно бях така замислен, че не чух предизвестяващият сигнал. Потънал в размисъл, продължавах да бродя. Изведнъж шум от стъпки по пясъка ме върна към действителността. Пред мен, осветена от луната, стоеше смутена и изплашена девойка.

- Кой си ти? Какво търсиш тук? - попита тя излизайки от стъписването си. 

Бях онемял от вида ѝ, толкова очарователна беше тя. 


Паднах на колене и казах:
- Аз съм паж на Негово Величество. Моля Ви, не се плашете от мен. Просто се бях замислил и забравих, че трябваше да напусна градината преди определения час.
- Значи си мечтател? - гласът на девойката звучеше малко по-спокоен. - Пажовете май нямат  такива навици. Ти си различен.

За пръв път изпадах в състяние да не знам какво да кажа. Изненадващо за самия мен направо ѝ признах как ме накара да се чувстам.
- На всичко отгоре си и шегобиец! - възкликна тя. - Дори не се познаваме, а ми говориш такива неща...
- А как се казваш? - плахо попитах.
- Кале-Кери. Аз съм една от придворните дами на принцесата. А ти как се казваш?
- Самир , - отговорих аз като насън. Това беше името, с което се записах в пажеския корпус.

Стоях вцепенен и поглъщах с очи неземната ѝ красота.  В миг, без много да се замислям и подтикнат от неудържимо чувство, я прегърнах в обятията си. Тя извика и се отскубна от ръцете ми. Дълбоко се засрамих от постъпката си. Веднага бяхме заобиколени от десетина момичета, от чието изискано облекло личеше, че са пòчетни дами от свитата на принцесата. Изтръпнах! С оставането си през нощта в градината на сарая, аз бях нарушил закона.
- Вие ли извикахте? - попита една от дамите на Кале-Кери.
- Надявам се, че този младеж е отдал нужната почит на...
- ... на една дама, - побърза да я прекъсне Кале-Кери и ме погледна изпитателно. - Но това няма значение. Аз извиках, за да решим какво да правим с него. Той е пропуснал часа за излизане от двореца. Вие какво мислите, принцесо? – каза тя, като се обърна към една от дамите.
- Ти какво предлагаш? - отговори принцесата на въпроса с въпрос. - Ако сега го предадем на слугите, утре той ще е мъртъв.

Всички кимнаха с глави в знак на съгласие. Отдалечиха се на метър-два от мен, зашепнаха си заговорнически, а след това направиха следното: накараха ме да облека една рокля, за да не привлека вниманието на стражите, и ме въведоха в покоите на принцеса Зелика. 



Там, сред шеги и закачки, ми поднесоха обилна почерпка и ликьор. Принцесата седеше до мен, а Кале-Кери - насреща ми.
- Самир, - каза внезапно Зелика, - кажи ми честно, коя от нас ти харесва най-много?

Този въпрос ме постави в крайно неудобно положение. Не можех да кажа на една принцеса, че нейната придворна е много по-красива  от нея. Бях смутен и само измънках:
- Принцесо, позволете да не Ви сравнявам с Вашите момичета.
- Не се притесняввай, - настояваше тя, - бъди сигурен, че няма да се разсърдя, ако кажеш просто това, което мислиш.
Огледах едно по едно всички девойки около мен. Всяка от тях си имаше собствена красота и чар, но нито една не бе по-прелестна от Кале-Кери. Не исках повече да шикалкавя и отговорих искрено:
-Кале-Кери е най-хубава!

Всички избухнаха в смях и заръкопляскаха, а моята избраница се изчерви.
- Добър вкус имаш! -  каза принцеса Зелика и ме погледна със странна усмивка. - Тя е и моя любимка. Нека се повеселим още малко. Вземи арфата си, мила, изпей една песен на твоя обожател! - обърна се тя към моето момиче.



Гласът ѝ беше смайващ. Белите ѝ пръсти докосваха струните, а погледът ѝ нежно ме галеше.
Бях влюбен.

Дори нямам спомен как съм тръгнал и как съм се върнал в корпуса. Не можех да спра да мисля за Кале-Кери. Вечерта отново отидох в градината, скрих се в храстите и изчаках да затворят вратите. 



След това предпазливо се добрах до мястото, където предната вечер видях Кели-Кери. Скоро чух стъпки и пред мен застана точно тя.
- Я, каква изненада! Ама ти си бил много дързък! - каза тя с усмивка.
Вече бях паднал на колене пред нея и със свито сърце ѝ разкрих чувствата си.
Тя ме изслуша внимателно и каза:
- Така значи, обичаш ме! - замълча за миг, след това продължи: - Няма да крия, аз също те харесвам, но съм длъжна да ти кажа, че принцесата също те е харесала и има намерение да се омъжи за теб.
- Не ме интересува какво е намерението на принцеста. Сърцето ми копнее за теб. Дори да ми предложат трон, не бих приел. Ти си моето момиче!
Кале-Кери здраво стисна ръцете ми, докато ме гледаше право в очите и каза:
-Недей, не отхвърляй обичта на Зелика, защото Зелика - това съм аз! Аз съм принцесата на Персия и съм зашеметена от това, че си ме обикнал не заради ранга ми, а заради самата мен!

Тя изглежда долавяше недоумението ми, затова ми разкри малката шега, която решила да си направи на първата ни среща, като се представи пред мен като придворна дама.
- Това не променя по никакъв начин чувствата ми! - казах аз, но веднага млъкнах, защото си дадох сметка каква огромна разлика има в положението ни в обществото.
Зелика отгатна мислите ми.
- Бъди спокоен! - каза тя, - Никой няма да ни раздели! Една нощ ми беше достатъчна да преценя що за човек си. Повярвай ми, нито един принц не може да се сравни с теб. Имаш много чиста душа, умен и добър си и за мен ще бъде чест да сме заедно. Само запомнѝ - каквото и да чуеш за мен, не се плашѝ, имай ми доверие!

Потънали в мечти за бъдещето, бродихме цяла нощ из градината. Попивах жадно всяка нейна дума. Утрото настъпи неусетно. Целунах ръката ѝ, след което един неин доверен слуга ме изведе от сарая през тайна врата.

Този и следващите дни прекарах като в сън. Зелика ми забрани да правя какъвто и да било опит да я видя. С нетърпение чаках мига, в който отново ще се срещнем. Нямах понятие какво е замислила и продължих да мечтая за нас двамата. Една вечер,  когато бях на пост пред вратата на шаха, научих, че принцеса Зелика е тежко болна и че всички знахари и дворцови лекари са събрани при нея.

Не мога да опиша страхът и безпокойството, които ме обвзеха. Не можех да си намеря място от притеснение. Въпреки всичко, дълбоко в себе си таях зрънце надежда. Спомнях си сияещото ѝ лице и недоумявах каква е тази внезапна коварна болест, хвърлила в тревога целия дворец.

Всичките ми надежди рухнаха при вестта за нейната смърт...


* кадия - духовно лице, изпълняващо ролята на светски съдия




следва продължение...


четвъртък, 25 август 2011 г.

Щастието


Бедредин, царят на Дамаск, имаше един министър, който се казваше Амалтюк. Той беше умен, честен, добросъвестен, но  винаги много сериозен, сякаш никога не се усмихваше. Строгият му вид въобще не отговаряше на възрастта му, беше само на тридесет години. Бедредин често се питаше, какви ли грижи или тревоги бяха издълбали бръчки по челото му. Веднъж реши да го попита:
- Везире, - започна той, - защо си винаги тъжен? Аз искам хората в моя дворец да се усмихват. Смята се, че човек с добро материално състояние, висок пост и уважаван от останалите, би трябвало да е щастлив. Та ти имаш всичко това.
- Дали има някой, който да има "всичко"? - отговори Амалтюк на въпроса с въпрос.
- А нима няма? Изключвам, разбира се, хората , които живеят в недоимък.
- Не че искам да Ви противореча, Ваше Величество, но мисля, че дори тези, които живеят под Вашия покрив и са материално обезпечени, даже сред тях едва ли се намери такъв, който би се определил като  истински щастлив.
- Вероятно имаш причина да твърдиш подобно нещо. И ми се иска да знам тази причина!

Историята на печалния везир


Везирът въздъхна и започна:

следва продължение...